Направо съм изненадан колко много ме разчувства това признание, то ме сломи и главата ми се замая. Както обикновено, Ивлин пропуска да чуе най-важното от това, което ѝ говоря, и се чудя колко ли време ще ми трябва, за да се отърва окончателно от нея.
– Трябва да поговорим – казвам едва чуто.
– Патрик, ако пак ще ми обясняваш защо трябва да си сложа силиконови подплънки в гърдите, да знаеш, че ще си тръгна веднага – предупреждава ме тя.
Размишлявам известно време върху това, после ѝ съобщавам:
– Свърши, Ивлин. Всичко свърши.
– Брей, много чувствителен си бил.
Тя прави знак на келнера да ѝ донесе още вода.
– Говоря сериозно. – Гласът ми е съвсем тих. – Всичко отиде на майната си. Нашата свърши. И това не е майтап.
Тя отново ме поглежда и за миг си помислям, че може би най-после някой разбира всъщност какво искам да кажа, но тя побърза да ме опровергае.
– Хайде да не човъркаме тази тема, а? Съжалявам, ако съм казала нещо не на място. Сега ще пием ли кафе?
Пак дава знак на келнера да се приближи.
– За мен едно еспресо – поръчва тя. – Патрик?
– Порто – въздъхвам. – Марката е без значение.
– Бих могъл да ви покажа... – започва келнерът.
– Не, не – прекъсвам го. – Донесете от най-скъпото. А, и една бира.
– Боже мой – промърморва Ивлин, когато келнерът изчезва.
– Ходиш ли още при твоя шарлатанин?
– Патрик – предупреждава ме тя, – кого имаш предвид?
– Извинявай – въздъхвам. – Лекаря ти.
– Не.
Тя отваря чантичката си и рови за нещо в нея.
– Защо? – питам угрижен.
– Казах ти защо – отвръща тя с нежелание.
– Да, ама не помня.
– В края на един сеанс той ме попита мога ли да го вкарам с още трима души в "При Нел" същата вечер. – Тя проверява червилото на устните си в огледалцето на капака на на пудриерата. – Защо питаш?
– Защото мисля, че имаш нужда от подобна терапия – отговарям колебливо, но съвсем искрено. – Смятам, че си емоционално нестабилна.
– Ти си закачил портрет на Оливър Норт в жилището си, а смяташ мен за емоционално нестабилна, така ли? – пита тя и търси още нещо в чантичката си.
– Да, Ивлин. Ти си емоционално нестабилната.
– Преувеличаваш. Преувеличаваш – заявява тя и бърника още по-нервно в чантичката, без да ме поглежда.
Въздъхвам и продължавам с печален тон:
– Нямам намерение да насилвам нещата, но...
– Изменяш на себе си, Патрик – отбелязва тя.
– Ивлин! На това трябва да се сложи край – въздъхвам, загледан в салфетката си. – На двайсет и седем години съм и не желая да се обвързвам с нищо сериозно.
– Скъпи?
– Не ме наричай така! – срязвам я.
– Как? Скъпи ли? – пита тя.
– Да – сопвам ѝ се.
– А как искаш да те наричам? – възмущава се тя. – Господин началник ли? – едва се сдържа да не се разсмее.
– Глупости.
– Не, наистина, Патрик. Как искаш да те наричам?
"Крал, мисля си. Крал, Ивлин. Искам да ми викаш кралю." Но казвам съвсем друго:
– Ивлин, не желая да ми викаш никак. И мисля, че не трябва повече да се виждаме.
– Но твоите приятели са и мои приятели. А моите приятели са и твои. Това просто е неосъществимо – обяснява тя, загледана в устата ми. – Имаш нещо ситничко на върха на устната. Избърши се със салфетката.
Съвсем отчаян, избърсвам устата си.
– Слушай, знам, че твоите приятели са и мои приятели, и обратното. Помислил съм за това. – Поемам дълбоко дъх, преди да добавя: – Запази ги всичките за себе си.
Най-после тя ме поглежда съвсем объркана и промърморва:
– Говориш наистина сериозно, нали?
– Да. Наистина.
– Но... какво ще стане с нас? С миналото ни?
– Миналото не го е имало. Било е само сън. Не го споменавай, и толкоз.
Тя подозрително присвива очи.
– Да нямаш нещо против мен, Патрик?
Строгото ѝ лице се озарява мигновено от очакване, може би и от надежда.
– Ивлин – въздъхвам. – Съжалявам. Но просто... ти не означаваш толкова много... за мен.
– Добре, кой тогава? – гневно и настойчиво пита тя, като набляга на всяка сричка. – Кой означава много за теб, Патрик? Коя искаш да имаш? Шер ли?
– Шер ли? – повтарям въпроса объркан. – Шер? За какво говориш? Добре, забрави за това. Да приключваме. Имам нужда от редовен секс. Трябва да се развличам.
За броени секунди тя побеснява и едва сдържа надигащата се в тялото ѝ истерия. Противно на предположенията ми, това съвсем не ме радва.
– Но какво ще стане с миналото? С нашето минало? – пак пита тя, съвсем безполезно.
– Дори не го споменавай – съветвам я, приведен напред.
– Защо?
– Защото никога не сме имали общо минало – казвам, като едва се сдържам да не се развикам.
Тя се успокоява сама, не ме и поглежда дори, пак отваря чантичката си и мърмори:
– Патологично. Поведението ти е патологично.
– Това пък какво означава? – питам обиден.
– Ти си отвратителен. Патологичен.
Тя изважда от чантичката си някакво шишенце с хапчета и го отваря.
– Патологичен какво? – питам я и се опитвам да се засмея.
– Няма значение.
Тя лапва хапче, което не мога да определя какво е, и го преглъща с моята вода.
– Аз ли съм патологичен? А ти, която ми казваш това, не си, така ли? – питам.
– Ние двамата гледаме различно на света, Патрик мръщи се тя.
– И слава богу – добавям злобно.
– Ти си безчовечен – заявява тя и се опитва, струва ми се, да заплаче.
– Все пак има малко човечност у мен – опитвам се да се защитя.
– Не, не, не – поклаща тя глава.
– Знам, че понякога... не се държа както трябва – търся точните думи.
Внезапно, отчаяна, тя хваща ръката ми през масата и я придърпва към себе си.
– Какво искаш да направя? Само кажи!
– О, Ивлин – простенвам и издърпвам ръката си, стъписан от това, че най-после съм я сломил.
Тя плаче.
– Какво искаш да направя, Патрик? Кажи ми. Моля те.
– Трябва да... о, не, не знам. Да носиш еротично бельо? – питам се.– О, не, Ивлин. Не знам. Нищо! Нищо не можеш да направиш.
– Моля те, кажи какво мога да направя? – подсмърча тя тихо.
– Да се усмихваш по-рядко? Да разбираш повече от поли? Да не повтаряш толкова често името ми? Това ли искаш да чуеш? – питам я. – Това няма да промени нищо. Ти дори не пиеш бира.
– Ама и ти не пиеш бира.
– Няма значение. Освен това току-що си поръчах една. Видя ли сега?
– О, Патрик.
– Ако наистина искаш да направиш нещо за мен, можеш да не ми правиш сцени точно сега – съветвам я и притеснено се оглеждам.
– Келнер? – обръща се тя към сервитьора, когато ни донася еспресото, портото и бирата. – Донесете ми... и една... Каква? – Разплакана и объркана, тя ме поглежда за помощ. – "Корона"? Такава ли пиеш, Патрик? "Корона"?
– Стига де. Откажи се. Моля да я извините – обръщам се към келнера, а когато той се отдалечава, добавям: – Да, "Корона". Но се намираме в китайски ресторант, така че...
– Ама, Патрик – проплаква тя и издухва носа си в носната а кърпичка, която ѝ подхвърлих. – Толкова си гаден. И... безчовечен.
– Не е вярно. Аз... – запъвам се.
– Ти., не си... – Тя спира, трие сълзите по лицето си и не може да продължи.
– Какво не съм, кажи де? – чакам нетърпеливо.
– Ти не си... – мръщи се тя, раменете ѝ подскачат от риданията, шията – ...с всичкия си. Чивиите... – преглъща тя – ...са ти избили.
– Да, да, избили са – възмущавам се и се опитвам да се защитя. – Избили са, ама на куково лято.
– Ти си вампир – хълца тя.
– О, не – поглеждам я стреснато. – Ти си вампир.
– Божичко – простенва тя толкова силно, че от съседната маса се обръщат към нас, – да вярвам ли на ушите си?
– Сега си тръгвам – съобщавам ѝ спокойно. – Прецених обстановката и изчезвам.
– Недей. – Тя се опитва да хване ръката ми. – Не си тръгвай.
– Махам се, Ивлин.
– Къде отиваш? – Тя изведнъж се съвзема, изглежда невероятно спокойна. Чак сега забелязвам, че здраво е сдържала сълзите си, за да не си развали грима. – Кажи ми, Патрик, къде отиваш?