– Оставил съм на масата пура. Тя е толкова разстроена, че дори не споменава за това.
– Тръгвам си, и толкоз.
– Но къде? – пита тя и в очите ѝ напират още сълзи. – Къде отиваш?
Всички, в близост до нашата маса, се правят, че гледат другаде.
– Къде отиваш? – повтаря тя въпроса си.
Не отговарям, лутам се, изгубен в лабиринта на личния си живот, и мисля за съвсем други неща: платежни нареждания, цени на акции, взаимни осигурителни фондове, ипотеки, финансирания, рефинансирания, облигации с гарантирана задължителна лихва, конвертирания, пълномощни нареждания, разписки, фактури, брутен национален продукт, Международен валутен фонд, модни играчки за директори, милиардери, Кенкичи Накаджима, вечност, колко бърза трябва да е луксозната кола, гаранции, ценни книжа, дали да прекъсна абонамента си за "Икономист", Коледата, когато бях на четиринайсет години и изнасилих една от прислужниците ни, допълнителни услуги към цената, завист към живота на някой друг, може ли да се оцелее с фрактура на черепа, чакални на летища, задушен вик, кредитни карти, паспорт и кутия кибрит от "Ла Кот Баск", повърхностно изцапан с кръв повърхност, "Ролс"-ът си е "Ролс" и само "Ролс". За Ивлин нашата връзка е жълта и синя, но за мен тя е сиво пространство, затъмнено и бомбардирано, кадър от филма, който тече в главата ми, тя е неспирен порой от камъни и всяка реч, достигаща ушите ми, е чужда, звукът отеква над нови видения: кръв извира от автомати за пари, жени раждат през ануса, замразени или размазани ембриони, ядрени бойни заряди, милиарди долари, пълно унищожение на света, някой е пребит, друг някой умира, понякога без кръв, по-често – от куршум, убийства, кома, живот, разигран като на комар, чисто, бяло платно, което бързо се изпълва с герои от сапунена опера. Това е изолатор, който служи само за разкриване на собствената ми сериозно увредена способност да чувствам. Аз съм в центъра му, извън времето и никой не иска от мен да се легитимирам. Изведнъж си представям скелета на Ивлин, разкривен и разпокъсан, това ме изпълва със злорадство. Нужно ми е много време, за да отговоря на въпроса ѝ: Къде отиваш? , но след като отпивам от портото, после и от бирата, пробуждам се и се питам: "Ами ако всъщност бях автомат, щеше ли наистина да има някаква разлика?", а на нея отговарям:
– В Либия – многозначителна пауза, – Паго Паго. Имах предвид Паго Паго. – И добавям: – А заради сцената, която ми устрои, отказвам да платя сметката.
Сготвя и яде момиче
Зазорява се. Денят е ноемврийски. Гърча се в леглото си, обзет от безсъние. Все още съм с костюма от снощи, някой сякаш е запалил огън върху главата ми, по-точни вътре в нея, постоянна пронизваща болка държи очите ми отворени и съм напълно безпомощен. Нито наркотици нито храна, нито алкохол могат да укротят тази ненаситна болка; всичките ми мускули са вдървени, всичките ми нерви горят, пламтят. Изпих всичкия далман и започнах на всеки кръгъл час да взимам соминекс, но нищо не помага, а скоро и този флакон свършва. На пода в ъгъла на спалнята лежат разни неща: чифт дамски обувки "Едуард Сюзън Бенис Алън", ръка без палец и показалец, новият брой на "Венити Феър", изпръскан с нечия кръв, пояс и полепнали съсиреци, а от кухнята се носи остър мирис на прясно сготвена кръв. И когато, залитайки, влизам в хола, усещам как стените излъчват воня на мърша. Запалвам пура с надеждата димът ѝ да прикрие поне част от нея.
Гърдите ѝ са изрязани, посинели и изпразнени, а зърната са придобили смущаващо кафеникав оттенък. Заобиколени от засъхнала черна кръв, те лежат някак скромно в голяма порцеланова чиния, която купих от "Потъри Барн", върху стереоуредбата "Вурлицер" в ъгъла, макар да не помня да съм правил това. Смъкнал съм цялата кожа и повечето от мускулите по лицето ѝ и то сега представлява череп с буйна руса коса, прикачен към студен труп. Очите са извадени и очните ябълки висят навън от орбитите. Не може да се определи къде свършва гръдният кош и къде започва вратът, който прилича на купчина накълцано месо. Стомахът ѝ напомня лазаня с козе сирене от "Ил Марлибро" или нещо подобно, преобладават белият, червеният и кафявият цвят. Част от червата са размазани по стената, а други, смачкани на топки, са пръснати по масичката за кафе като дълги сини змии или червеи-мутанти. Парчетата кожа, останали по тялото ѝ, са придобили синьо-сив цвят, като на алуминиево фолио. Влагалището е изхвърлило кафеникава слуз, която вони на болно животно, сякаш онзи плъх е бил вкаран обратно там и е бил смлян от стомаха или нещо от този род.
Издърпвам синкаво черво, все още свързано с тялото, и го тъпча в устата си до задушаване, усещам влажните му стени в устата си и гадната смрад на пълнежа в него.
След близо час ровичкане откривам гръбначния ѝ стълб и решавам да го изпратя по пощата, така както си е непочистен, увит във фолио, на Лиона Хелмсли. Искам да пия от кръвта на това момиче, сякаш е шампанско, и завирам главата си в онова, което е останало от стомаха му, но порязвам челюстта си в счупено ребро. Огромният нов телевизор в една от стаите е включен и след "Шоуто на Пати Уинтърс" започва състезанието "Колело на щастието", ръкоплясканията в студиото след обръщането на всяка буква изглеждат нереални. С окървавена ръка разхлабвам възела на вратовръзката си, която все още не съм свалил, и си поемам дълбоко дъх. Това е моята действителност. Всичко друго извън нея е като филм, който някога съм гледал.
В кухнята се опитвам да приготвя питка от месото на момичето, но се оказва много туткава работа и вместо това прекарвам следобеда в размазване на останките ѝ по стените и в дъвчене на парчета кожа от тялото ѝ. После си давам почивка и гледам на видеозапис "Мърфи Браун", новото предаване на Си Би Ес. Когато свършва, изпивам голяма чаша уиски "Джей енд Би" и се връщам в кухнята. Главата в микровълновата фурна е вече съвсем черна и обезкосмена, поставям я в калаена тенджера на котлона, та да сваря месото, което не съм успял да смъкна от нея. Леко и бързо напъхвам тялото в найлонова торба за отпадъци и решавам да приготвя някакъв колбас от онова, което е останало.
Тонколоните дънят компактдиск на Ричард Маркс, и на кухненската маса стои торбичка от "Забар" с чесън и подправки. Докато меля кости, мазнини и месо на кайма и въпреки че от време на време мозъкът ми осъзнава колко неприемливи са някои от нещата, които върша, просто си припомням, че това нещо, това момиче, това месо е нищо, боклук, и с още едно хапче ксанакс, който пия вече на половин час, тази мисъл веднага ме успокоява и дори си тананикам мелодия от едно шоу, което съм гледал като дете – "Джетсънови", "Шуби Ду" или може би "Зигмунд и морските чудовища". Помня песента, мелодията, дори тоналността, в която се пее, но не и от кое представление е. Тази неразрешима загадка отстъпва място на други въпроси от всякакъв род, като например: "Ще лежа ли някога в затвора за това?" и "Дали въпросното момиче е имало доверчиво сърце?". Миризмата на месо и кръв излиза през абсорбатора-климатик и вече не я усещам. По-късно зловещата ми радост помръква и започвам да плача за себе си. Неспособен да намеря утеха в нищо, крещи през сълзи:
– Искам само да бъда обичан...
Псувам земята и всичко, на което са ме учили: принципи, стремления, предпочитания, поуки, компромиси, знания, молитви – все неща погрешни, без крайна цел. Всичко се свеждаше до едно: умри или се приспособи. Представям си собственото си равнодушно лице и безплътния глас, идващ от устата му:
– В ужасни времена живеем...
По човешкия колбас вече щъкат личинки, дълги лиги се точат от устата ми и капят върху тях и все още не мога да кажа дали изобщо готвя правилно, защото плача неудържимо, а и никога досега не бях вършил подобно нещо.
"Узи" в спортния клуб
Чувствам се добре в безлунната нощ насред пустата съблекалня в "Ексклузив" след два часа усилена работа над тялото си. Автоматът в шкафчето ми е "Узи", който ми струва седемстотин долара, и въпреки че в куфарчето си "Ботега Венета" нося и "Ругер Мини" за четиристотин шейсет и девет долара, предпочитана от повечето ловци, нещо не ми харесва видът ѝ; в "Узи" има нещо по-мъжествено, по-драматично и това ме възбужда. Седя си тук със слушалките на уокмена на ушите, с черни колоездачни шорти за двеста долара, под въздействието на валиума, и изкушен се взирам в тъмнината на съблекалнята. Изнасилването и последвалото убийство на студентка от Нюйоркския университет снощи недалеч от общежитието ѝ се оказа невероятно удовлетворително, независимо от неподходящия момент и отклоненията от процедурата. Въпреки че съм неподготвен за промяната в настроението си, потъвам в размисъл и оставям оръжието, което е за мен символ на реда, обратно в шкафчето – ще чака да бъде използвано друг път. Трябва да връщам видеокасети,да изтегля пари от някой банкомат и да отида на вечеря в "150 Устър", където успях да си запазя маса след толкова много усилия.