...докато бяга към Уолстрийт, все още в Трибека,той се крие от местата, осветени от уличните лампи, забелязва цяла редица паркирани поршета, втурва се покрай тях и започва да пробва вратите им, с което задейства една след друга алармени сирени. Колата, която иска да задигне, е черен "Рейндж Роувър" с отделно задвижвани колела, аеродинамично тяло и осемцилиндров двигател У-8 е инжекционно впръскване на горивото, но точно такава не може да намери и към разочарованието от това се прибавя опиянението от объркването, от този град. Дъждът от леденостуденото небе все пак е достатъчно топъл в града и се изпарява веднага от паважа в ситна млечнобяла мъгла, която си пробива път в проходите между небостъргачите в Батъри Парк, на Уолстрийт, навсякъде, той прескача някакъв насип, прави салто над него и хуква като луд с пълна сила, мозъкът му е скован от паниката, сърцето му ще се пръсне, има чувството, че го преследва автомобил по пустата улица, после тъмнината сякаш го обгръща и скрива, отнякъде се чува изстрел, но Патрик не реагира защото умът му е изключил, забравил е накъде бяга, но изведнъж като мираж пред него изплува сградата, в която се намира "Пиърс енд Пиърс". Светлините в нея гаснат етаж по етаж, сякаш мракът залива сградата като вълна, още двеста, още сто метра, и се шмугва във входа към стълбището, за пръв път обзет от страх, раздиран от смут, с блокирали сетива, нахълтва във фоайето, но... нещо не е наред, какво? "Нали се премести бе?" (преместването на кабинета му бе истински кошмар, ала сега канцеларията му е на по-добро място, фоайето е свързано с новите магазини на "Барни" и на "Годива"). Явно е объркал сградите и се усеща чак пред асансьора...
...забелязва заключените врати, огромната статуя на Джулиан Шнабъл и разбира: "Мамка му и късмет, това е друга сграда", обръща се и хуква обратно към въртящите се врати, но нощният пазач, който преди това се опита да привлече вниманието му, сега маха с ръка: "Господин Смит, забравихте да се разпишете." Объркан, Патрик стреля в него, докато прави един, втори оборот с вратата, и попада отново във фоайето, куршумът удря пазача в гърлото, блъсва го назад, облак кръв се вдига във въздуха, преди да облее изкривеното му лице. Тогава Патрик забелязва чернокожия чистач, който е видял всичко, спотаен в далечния тъмен ъгъл, чистачът изпуска парцала до кофата в краката си и вдига ръце, Патрик го застрелва право между очите, поток кръв шурва по лицето му, тилът му избухва отзад със смес от натрошена кост, кръв и мозък и отчупва парченце мрамор от облицовката на стената, силата на удара залепва чистача за стената, Патрик се втурва през улицата към осветената сграда, в която е новият му кабинет, влиза със спокойна походка...
...кимва на Гъс, "нашия нов нощен пазач", разписва се в книгата и се качва в асансьора, нагоре, все по-високо, към тъмнината на неговия етаж, накрая спокойствието се връща. На сигурно място в анонимността на новия ми кабинет, с все още треперещи ръце вземам безжичния телефон, преглеждам тефтерчето си за телефонни номера и уморените ми очи попадат на номера на Харолд Карнс, набирам седемте цифри бавно, на всяка си поемам дълбоко дъх, решавам да призная открито всичко, което е било досега, собственото си малоумие, но Харолд го няма, по работа е в Лондон, оставям му съобщение, в което си признавам всичко, без изключение, трийсет, четирийсет, сто убийства, и докато разговарям с телефонния секретар на Харолд, се появява хеликоптер с прожектор, лети ниско над реката, зад него светкавица раздира небето, насочва се към сградата, в която влязох по грешка, и се снишава, за да кацне на покрива ѝ, долу входът е обграден от полицейски коли и две линейки, от хеликоптера скачат полицаи от специалните части, около половин дузина, въоръжени мъже влизат през капандурата на покрива, навсякъде сякаш блестят премигващи сигнални светлини и наблюдавам всичко това с телефон в ръката, сгърчен ни бюрото си; без да знам защо, хлипам в ухото на телефонния секретар на Харолд: "Оставих я на един паркинг... при "Дънкин Донътс"... близо до центъра...", това продължава десет минути, накрая заключавам: "Изобщо, много гадно копеле съм" – и затварям, но набирам пак телефона му и чувам непрекъснато писукане, което доказва, че съобщението ми наистина е записано, оставям второ: "Слушай, пак съм аз, Бейтмън, ако се върнеш утре, да знаеш, че може да се появя вечерта в "При да Умберто", така че отваряй си очите", и тогава слънцето, огнена планета, започва бавно да се издига над Манхатън, още един и изгрев и скоро нощта се превръща в ден толкова бързо, че прилича на оптическа измама...
"Хюи Луис енд дъ нюз"
"Хюи Луис енд дъ Нюз" нахлуват на националната музикална сцена от Сан Франсиско в началото на десетилетието с едноименния си рок-попалбум, записан в студио на "Крисалис", но истинския си облик, в търговски и в артистичен смисъл, намират чак през хиляда деветстотин осемдесет и трета с плочата Sports. Макар корените на мушката им да са съвсем очевидни – блус, соул от Мемфис, кънтри, в Huy Louis and the news те сякаш повечко залагат на модния вкус по нюуейв от края на седемдесетте и началото на осемдесетте години, така че албумът, който въпреки всичко си остава един бомбастичен дебют, бие повече на пънк. Пример за това са барабаните в първия сингъл Some of my lies are true (Sooner or later) и фалшивите приплясквания с ръце в Don't make me do it, както и органът в Taking a walk. В албума се усеща известно леко напрежение, но жизнерадостните текстове, в които неизменно се разказва за момче, желаещо момиче, и енергичността, с която Луис, като водещ вокалист, насища песните, са наистина свежи. Не е за пренебрегване и присъствието на такъв великолепен соло китарист като Крис Хейс (който се включва и във вокалните партии). Солата му са оргинални и нерепетирани – нещо типично за рока.
Човекът на клавишните Шон Хопър изглежда малко вдървен на органа, ала във втората половина на плочата свиренето му се подобрява, а пък ударните на Бил Гибсън са твърде приглушени, за да бъдат изобщо забелязани. Композирането също не е толкова зряло, колкото по-късно, но в много от песните се усеща копнежът, съжалението, опасността, типичен пример за което е Stop trying.
Момчетата са от Сан Франциско и в много отношения приличат на колегите си от Южна Калифорния "Бийч Бойс" (страхотни съзвучия, сложни вокални партии, прекрасни мелодии, дори за обложката на първия си албум позират със сърф), но носят в себе си и от студенината и нихилизма на (слава богу, вече забравен) пънк-рока на Лос Анджелис от онова време. Чуйте само как пее този Сърдит Млад Човек Хюи в Who cares? , Stop trying, Don ,t even tell me that you love me или Trouble in paradise (заглавията са достатъчно красноречиви). Хюи следва мелодията с тон на огорчен оцелял, а в много случаи групата звучи почти толкова гневно, колкото "Клаш", "Били Джоел" или "Блонди". Не бива да забравяме, че Хюи всъщност го откри Елвис Костело. Хюи свиреше на хармоника във втория запис на Костело – блудкавата My aim was you Луис носи в себе си горчивината, която приписват на Костело, но чувството му за хумор е далеч по-остро и по-цинично. Елвис може да си мисли, че интелектуалната игра с думите е толкова важна, колкото и забавлението, и че цинизмът трябва да се спотаява зад доброто настроение, но се чудя какво ли мисли за това, че Луис продава много повече плочи от него?