— Ще ти покажа.
Той се поизправи и каза:
— Господин Ами?
Ниският човек го погледна с интерес.
— Имате ли малко време, г-н Ами?
Ниският човек извади от вътрешния си джоб голям часовник и кимна одобрително.
— Благодаря Ви, г-н Ами — каза Норман и отново прошепна:
— Видя ли, Ливи?
Норман щеше да се върне към вестника си, но ниският човек отваряше кутията си и същевременно периодично вдигаше пръст, за да привлече вниманието им. Това което извади, беше къс армирано стъкло, може би двайсет на трийсет сантиметра, и дебел около три сантиметра. Ръбовете му бяха загладени, ъглите заоблени и беше абсолютно невъзможно да видиш през него каквото и да е. След това извади метална рамка, в която стъклото си пасна удобно. Той постави съоръжението на коленете си и ги погледна гордо.
— За бога, Норман, това е някакво изображение — каза Ливи с внезапен интерес.
Норман погледна по-внимателно. След това погледна ниският дебеланко.
— Какво е това? Нов вид телевизия?
Ниският човек поклати глава и Ливи каза:
— Не, Норман, това сме ние.
— Какво?
— Не виждаш ли? Това е автобусът в който се срещнахме. Това си ти на задната седалка, с онова борсалино, дето го изхвърлих преди три години. А това сме Джорджет и аз, качваме се. Дебелата жена ни пречи. Ето! Не ни ли виждаш?
— Това е някаква илюзия — промърмори Норман.
— Но ти също го виждаш, нали? Ето защо той го нарича „Ами ако“. То ще ни покаже, какво би станало ако… Ами ако автобусът не беше се наклонил…
Тя беше сигурна в това нещо. Тя беше много възбудена и много сигурна в него. Когато погледна в къса стъкло, следобедното слънце притъмня, бъбренето на пътниците около тях затихна.
Сега тя си спомни този ден. Норман познаваше Джорджет и беше готов да й отстъпи мястото си, когато автобусът рязко зави и се наклони, при което хвърли Ливи в прегръдките му. Това беше смешно тъпа ситуация, но свърши работа. Тя беше толкова смутена, че първо е попаднала в прегръдките му, а после в разговор. Дори не се наложи Джорджет да ги представя един на друг. Когато слизаха от автобуса, той знаеше, че нещата вървят.
Тя все още можеше да си спомни как я наблюдаваше Джорджет, опитвайки се да изобрази усмивка, докато се разделяха. Приятелката й каза:
— Май че… Норман те хареса.
— О, не бъди глупава! Той просто беше възпитан. Но си го бива, нали?
Само шест месеца след това те се ожениха.
И сега отново се виждаше същият автобус с нея, Норман и Джорджет. Когато си помисли това, тихите шумове на влака, бързото трака-трак на колелетата напълно изчезнаха. Вместо тях тя усети горещата теснота на автобуса. Тъкмо се бяха качили с Джорджет на предишната спирка. Ливи се поклащаше леко, точно като останалите четиридесет пътника, всички в един монотонен и смешен ритъм. Тя каза:
— Някакъв човек те гледа, Джорджет, познаваш ли го?
— Мен ли? — Джорджет хвърли любопитен поглед през рамото си. Дългите й изкуствени мигли затрепкаха. — Познавам го малко. Какво мислиш, че иска?
— Нека да видим — каза Ливи. Тя се чувстваше доволна и малко лоша.
Джорджет имаше добре известен навик да пази своите познати мъже за себе си и беше голямо удоволствие да я подразниш по този начин. А освен това този изглеждаше доста… интересен. Ливи се промуши през купчината правостоящи и Джорджет я последва без особен ентусиазъм. Точно когато Ливи се намери пред седалката на младия мъж, автобусът се люшна тежко, влизайки в остър завой. Тя се протегна отчаяно към висящите дръжки. Пръстите й се впиха в една и я задържаха. Мина време, докато си поеме дъх. Просто изглеждаше, че няма достатъчно близка дръжка, за която да се хване. Някак си тя почувства, че по всички закони на природата би трябвало да падне.
Младият мъж не я погледна. Той се усмихваше на Джорджет, ставайки от мястото си. Имаше изумителни вежди, които му придаваха доста компетентен и самоуверен вид. Ливи реши, че определено го харесва.
Джорджет каза:
— О не, не се притеснявай. Слизаме след две спирки.
Слязоха. Ливи рече:
— Мислех че отиваме в „Сачс“.
— Да. Само че се сетих за нещо, което трябва да свърша тук. Няма да отнеме повече от минута.
— Следваща спирка, Провидънс! — прогърмя високоговорителят. Влакът намаляваше и светът на миналото потъна пак в парчето стъкло. Мъжът насреща все още им се усмихваше.
Ливи се обърна към Норман. Тя беше малко уплашена.
— Как ти се струва, а?
— Какво става с времето? Не би могло да сме вече в Провидънс, нали? — каза той и погледна часовника си. — Предполагам че сме — след това се обърна към Ливи. — Ти усети ли времето?
— Значи ти си го видял? — тя се смръщи. — Е, това е типично за Джорджет. Сигурна съм, че нямаше друга причина да слезем, освен тази да предотврати моята среща с теб. От колко време познаваше тогава Джорджет, Норман?