— Престани! Престани! Намираме се във влак, пълен с хора.
Ниският човек се притисна в ъгъла на своята седалка, колкото можеше по-далеч от тях и скри кутията зад гърба си. Норман го погледна, след това погледна Ливи, а след това възрастната госпожа от другата страна на пътеката, която го наблюдаваше с мълчаливо неодобрение.
Той стана розов от притеснение и й отвърна с рязко кимване. Сред ледена тишина влакът премина през Ню Лондон.
Петнайсет минути след като минаха през Ню Лондон Норман каза:
— Ливи!
Тя си мълчеше. Гледаше през прозореца, но не виждаше друго освен стъклото.
Той пак каза:
— Ливи! Отговори ми, Ливи!
— Какво искаш? — каза заядливо тя.
— Виж, това са глупости. Не знам как го прави този приятел, но дори да е истински, ти не беше честна. Защо спря дотам? Да предположим, че аз се бях оженил за Джорджет, мислиш ли, че ти щеше да останеш стара мома? От всичко, което знам, следва, че ти си била вече омъжена, когато аз, наужким, се женя. Може би, точно заради това и аз се ожених за Джорджет — каза Норман.
— Не съм била омъжена.
— Откъде знаеш?
— Не знам със сигурност. Но го чувствах докато гледах.
— Тогава си щяла да се омъжиш следващата година.
Ливи се ядоса. Фактът, че осъзнаваше, че вината да се ядоса е само в нея, никак не я успокои. Напротив, тя се ядоса още повече.
— Дори да го бях направила, това не би било твоя работа — каза тя.
— Не би било, разбира се. Но доказва идеята ми, че в реалния свят не би трябвало да си търсим отговорност за разни „ами ако…“.
Ноздрите на Ливи се разшириха. Тя не каза нищо.
— Виж! Помниш ли голямото празнуване на Нова година у Уини, по-миналата година?
— Естествено, че го помня. Ти разля цяла чаша алкохол върху мен.
— Това няма нищо общо, и освен това беше съдържанието на един шейкър за коктейли. Това, което се опитвам да кажа е, че тази Уини беше почти най-добрата ти приятелка и беше такава много преди да се омъжиш за мен.
— И какво от това?
— И Джорджет беше нейна приятелка, нали?
— Да.
— Добре тогава. Ти и Джорджет щяхте да бъдете на това парти независимо за коя от вас се бях омъжил. Нека той ни покаже празненството, когато съм вече женен за Джорджет, и обзалагам се, ти ще бъдеш на него или с гадже или вече омъжена.
Ливи се притесни. Тя просто се уплаши от това.
— Страх ли те е да опиташ? — каза той.
И това, разбира се, я накара да се реши. Тя се обърна вбесена към него:
— Не, не ме е страх. И се надявам да съм вече омъжена! Няма причина да съжалявам за теб. Още повече ми се ще да видя как разливаш шейкъра върху Джорджет. Ще ти извади душата и то пред всички. Познавам я. Може би тогава ще видиш някаква разлика в частите от пъзела, а? — Тя се обърна напред и ядосано преплете ръце пред гърдите си.
Норман погледна към ниския човек, но нямаше нужда да казва нищо. Стъкленият къс вече беше в рамката си. Слънцето блестеше от запад и кичурите бяла коса, ограждащи темето на дебеланкото, бяха порозовели по краищата си.
Норман каза напрегнат:
— Готови ли сме?
Ливи потръпна и шумът на влака изчезна отново.
Ливи стоеше още потръпвайки от студа в антрето. Тъкмо си бе свалила палтото, обсипано със снежинки, и голите й ръце още бяха настръхнали от допира с хладния въздух.
Тя отговори на виковете за поздрав към нея с едно нейно „Честита Нова година!“, повишавайки глас, за да надвика воя на радиото. Острият глас на Джорджет беше почти първото нещо, което чу като влизаше и сега се запъти към нея. Не беше виждала Джорджет или Норман седмици наред.
Джорджет повдигна вежда, маниер, който бе усвоила явно отскоро, и каза:
— Няма ли никой с теб, Оливия? — нейните очи обиколиха всички и пак се върнаха на Ливи.
— Мисля, че Дик ще намине по-късно. Имаше нещо, което трябва да свърши точно сега — каза Ливи без грам интерес. И се почувства точно както го каза.
Джорджет се усмихна хитро:
— Е, Норман е тук. Това трябва да те спаси от самотата, скъпа. Поне едно време беше така.
И като каза това, Норман се появи от кухнята. Държеше шейкър за коктейли в ръка и гласът му прозвуча на фона на тракането на кубчетата лед в него:
— Стройте се, вие тълпа радващи се, и получете сместа, която ще ви накара да се радвате на тълпи. О, Ливи!
Той тръгна към нея, усмихвайки се за поздрав:
— Къде се беше скрила? Не съм те виждал едно двайсет години, като нищо. Какво става? Да не би Дик да не дава никой друг да те вижда?
— Напълни ми чашата, Норман — остро каза Джорджет.
— Ей сега — каза той, без да я погледне. — Искаш ли и ти, Ливи? Ще ти донеса чаша — той се обърна и всичко стана изведнъж.