Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог
КНИГА ПЪРВА
И така, узнахме как Дориан Хоукмун, последният дук на Кьолн се освободи от властта на Черната перла и спаси град Хамадан от посегателствата на Тъмната империя на Гранбретан. След като унищожи своя заклет враг — барон Мелиадус — Хоукмун се отправи на запад, към обсадения Камарг, където го очакваше неговата годеница, Изелда — любимата дъщеря на граф Медни. Придружаваше го в това пътешествие Оладан, човекът-звяр от Българските планини. От Персия двамата поеха към Кипърско море и пристанището Тарабулус, където се надяваха да открият кораб с достатъчно храбър капитан, та да ги отведе право в Камарг. Ала стана така, че се изгубиха сред пясъците на Сирийската пустиня и едва не умряха от жажда и изтощение, докато един ден съзряха руините на Сориандум, в подножието на зелени хълмове, по които пасяха диви овце… А по това време почти навсякъде в Европа вече царуваше Тъмната империя, докато незнайно къде по света Руническия жезъл пулсираше, упражнявайки влиянието си от хиляди мили разстояние върху няколко човешки души, надарени с изключителен характер и неустрашим нрав…
Първа глава
Сориандум
Градът бе неимоверно стар, почти заличен от времето. От пясъците стърчаха излъскани от ветровете каменни плочи и рухнали стени, малкото оцелели кули бяха наклонени, а покривите — хлътнали. Диви овце хрупаха от зелените стръкове, които се показваха в цепнатините на напукания паваж, птици с ярки пера гнездяха между колонадите с избеляла мозайка. Някога великолепен и бляскав, сега градът бе причудливо красив в своето тъжно усамотение. Двамата странници навлязоха сред руините, скрити под покривалото на утринната мараня, заслушани в меланхоличната песен на скитащия из улиците вятър. Копитата потропваха приглушено сред извисяващите се кули, покрити с мъх и плесен, сред разцъфналите в цепнатините на мазилката оранжеви, охрави и пурпурни цветове. Ето такъв видяха Сориандум — градът, изоставен незнайно кога от своите жители.
Двамата конници и едрите животни, които яздеха, не се отличаваха по нищо, под плътния слой прах, който покриваше дрехите им — сякаш бяха наскоро оживели пясъчни статуи. Движеха се бавно и оглеждаха в почуда красотите на този мъртъв град.
Първият от двамата бе висок и строен и въпреки изморения си вид имаше стойката на трениран и опитен войн. Дългата му, руса коса бе избеляла от слънцето, а в светло сините му очи се долавяше намек за спотаено безумие. Ала най-странното, което веднага се набиваше в очи, бе мътно-черната перла сраснала се с челото му, точно над веждите, по средата между очите — стигма, която бе наследил от перверзните експерименти на един учен-магьосник от Гранбретан. Името на този войн бе Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, прокуден от наследствените си земи благодарение завоеванията на Тъмната империя, която жадуваше да властва над целия свят. А Дориан Хоукмун се бе заклел да отмъсти на тази най-могъща нация, обитаваща разкъсваната от войни планета.
Съществото, което яздеше втория кон носеше огромен лък през рамо, а на гърба си бе привързало кочан със стрели. Облечено бе в кожени бричове и цървули от мека, щавена кожа, но цялото му тяло, включително и лицето, бе покрито със ситна червеникава козина. На ръст странното същество едва стигаше до гърдите на Хоукмун. Това беше Оладан, кръстоска между планинска гигантка и магьосник от Българските планини.
Оладан изтупа праха от кожената си наметка и се огледа смутено.
— Не бях виждал толкова красив град. Защо ли обаче е изоставен?
Хоукмун потърка замислено черната перла на челото си, както правеше когато бе озадачен.
— Може би някаква болест — кой знае? Да се надяваме, че ако е болест, вече е напуснала тези места. После ще му мислим. Стори ми се, че чух шум от течаща вода — а това сега е най-важното. После идва храната и накрая — спането, скъпи мой приятелю Оладан…
На един от просторните градски площади откриха стена изсечена от сивкаво-синя скала и покрита с барелефи. Чиста планинска вода бликаше от очите на една красиво изваяна девица и се стичаше към коритото в краката й. Хоукмун се наведе, отпи от водата и избърса с влажни ръце напрашеното си лице. После отстъпи място на Оладан, а накрая оставиха конете да се напоят до насита.
Междувременно Хоукмун бръкна в един от многобройните вързопи на седлото и извади напуканата пергаментова карта, с която ги бяха снабдили в Хамадан. Той плъзна пръст по картата и го спря върху разкривения надпис „Сориандум“. На лицето му цъфна облекчена усмивка.