— Това е дълга история, любезни приятелю. Та значи, ние тримата — Екардо, Питър и моя милост — оставихме другите да се справят със сляпото чудовище, което насъскахте срещу нас и избягахме сред близките хълмове. Не след дълго орнитоптерът, който бяхме поръчали за вас, се появи и започна да кръжи — няма съмнение, че пилотът бе поразен от изчезването на града — както и ние, длъжен съм да призная, но надявам се по-късно да ми го обясниш. Както и да е, дадохме сигнал на пилота и той се приземи. Малко по-късно започнахме да осъзнаваме в какво затруднено положение сме изпаднали… — д’Аверк се огледа — Ама тука няма ли нищо за ядене?
— Капитанът поръча да приготвят вечерята — отвърна Оладан. — Продължавай.
— Та значи, бяхме трима, лишени от коне и изоставени в един доста затънтен край на света. На това отгоре бяхме позволили на тъй важния пленник да се измъкне — всъщност, пилотът беше единственият жив свидетел на този наш пропуск…
— Нима го убихте? — учуди се Хоукмун.
— Ами, да. Налагаше се. После се натоварихме на машината, с идеята да отлетим към най-близката база.
— И какво стана? — попита Хоукмун. — Знаехте ли как се управлява орнитоптерът?
Д’Аверк се засмя.
— Позна и този път. В тази област съм кръгла нула. Успяхме някак да се вдигнем във въздуха, но после проклетата машина отказа да се насочи в посоката, в която искахме и ни понесе бог знае накъде. Да си призная, в този момент за пръв път се притесних. Орнитоптерът се носеше като побъркан и накрая взе, че полетя към земята. Поне успях да го насоча към брега на някаква река и там се приземихме безпрепятствено. Екардо и Питър обаче си изгубиха ума, непрестанно се караха и държанието им ставаше все по-нетърпимо. Все пак намерихме малко материал за сал, заплавахме надолу по реката и излязохме при някакъв град…
— На този същия сал ли? — прекъсна го Хоукмун.
— На същия, да.
— Но как се озовахте в морето?
— Отливът, скъпи приятелю — отвърна д’Аверк и махна безгрижно с ръка. — Течението. Нямах представа, че сме толкова близо до устието. С такава скорост бяхме издърпани навътре в морето, че не след дълго брегът се изгуби от погледите ни. На този сал — това проклето късче дърво — прекарахме цели шест дни, а Питър и Екардо непрестанно се дрънкаха и се обвиняваха взаимно, вместо да се досетят, че виновният всъщност бях аз. О, дук Дориан, не можеш да си представиш колко досадно бе всичко това.
— Заслужаваш по-лоша съдба — заяви Хоукмун.
На вратата се почука. Оладан отвори и в каютата влезе някакъв хлапак с подпухнали бузи, носещ поднос с три идентични купи, пълни със зеленикаво-сива каша.
Хоукмун пое подноса и подаде на д’Аверк голяма лъжица. Д’Аверк се поколеба за миг, сетне загреба лакомо. Очевидно преглъщаше храната с усилие на волята. След няколко загребвания омете кашата и положи лъжицата в празната купа.
— Много вкусно — рече той. — Съвсем добре за корабна кухня.
Отвратен от вида на поднесената храна Хоукмун му подаде своята купа и след миг Оладан последва примера му.
— А, благодаря ви — закима д’Аверк. — Но човек трябва да се храни с мярка. Стига ми каквото хапнах.
Хоукмун се подсмихна от деликатността на французина. Нямаше съмнение, че вкусът на кашата е бил отвратителен, но в глада си д’Аверк я бе погълнал цялата при това доста лакомо.
Французинът се протегна и костите му изпукаха шумно.
— Ах — прозя се той. — Простете нахалството ми, господа, но ми се ще да поспя. От няколко дни не съм мигвал.
— Вземи моето легло — предложи услужливо Хоукмун и посочи тясната си койка. Все пак пропусна да отбележи, че при предишния оглед бе открил, че завивките гъмжат от дървеници — сякаш цяло едно племе се бе заселило вътре. — Ще попитам капитана дали няма някой хамак.
— Премного благодарен — отвърна д’Аверк с такава дълбока трогателност, че Хоукмун изненадано спря на прага.
— За какво?
Д’Аверк се закашля аристократично, после вдигна глава и продължи с познатия, подигравателен тон:
— Ама, как, скъпи ми Дориан, задето ми спаси живота, разбира се.
На сутринта бурята бе утихнала и въпреки, че морето продължаваше да се вълнува, изглеждаше далеч по-спокойно от предния ден.
Хоукмун срещна д’Аверк на палубата. Французинът носеше бричове от зелено кадифе и бе загърнат в пелерина, но бе свалил ризницата.