— Добре ли спа? — попита го Хоукмун.
— Чудесно — отвърна д’Аверк, но в очите му блестяха весели пламъчета и Хоукмун предположи, че дървениците добре са се забавлявали с него.
— Тази нощ ще стигнем пристанището — каза му той. — Ти ще бъдеш мой пленник — или заложник — ако предпочиташ.
— Заложник? Да не мислиш, че някой в Тъмната империя го е грижа жив ли съм, ли съм хвърлил топа?
— Ще видим — каза Хоукмун и докосна перлата в челото си. — Но да знаеш — при първия опит за бягство ще те убия — също както и ти уби твоите хора.
Д’Аверк се закашля в кърпичката, която държеше в ръка.
— Аз ти дължа живота си — рече той. — Прави с мен каквото пожелаеш.
Хоукмун смръщи вежди. Д’Аверк беше далеч по-хитър и лукав противник, отколкото предполагаше. Вече съжаляваше за взетото решение. Французинът можеше да се окаже по-скоро бреме, отколкото да донесе полза.
В този момент на палубата изтича Оладан.
— Дук Дориан, — викна той като сочеше с ръка зад борда — виж, платна — насочени са право към нас.
— Няма страшно — усмихна се Хоукмун. — Едва ли представляваме интерес за пиратите.
Но не след дълго Хоукмун забеляза първите признаци на паника сред моряците и когато капитанът изтича край него, той го сграбчи за ръкава.
— Капитан Мусо — какво става?
— Опасност, сър — изхриптя капитанът. — Страшна опасност. Не видяхте ли онази гемия?
Хоукмун доближи парапета и забеляза, че наближаващия ги кораб бе вдигнал само едно черно платно. Върху него бе изрисуван някакъв герб, но не можеше да го различи от такова разстояние.
— Едва ли ще се занимават с нас — промърмори той. — Защо им е да се трепят за едно продънено старо корито, пък и нали сам казвахте, че не носите никакъв товар.
— Тези хора не се интересуват от товара ни, сър. Те нападат всичко, което им се изпречи на пътя. Те са като косатките, дук Дориан — изпитват удоволствие от унищожението!
— Но кои са те? — намеси се д’Аверк. — Не ми приличат на гранбретанци.
— Така е, пък и войните от Тъмната империя не биха си губили времето с нас. Този кораб принадлежи на Култа към Лудия бог. Екипажът му е от московиани, които се появиха в тези води само преди няколко месеца, за да всяват ужас и хаос.
— Май наистина са решили да ни нападнат — подхвърли с безгрижен глас д’Аверк. — С любезното ти съгласие, Дориан, ще сляза долу за да си сложа ризницата и сабята.
— Аз ще сляза за оръжията — прекъсна го Оладан. — Ще взема и вашите.
— Шо тряава са бием? — извика в пиянски унес кормчията и размаха поредната бутилка вино. — Я по-добре да са фърлим в морето.
— Прав е — кимна капитан Мусо и проследи с поглед отдалечаващите се към каютата Оладан и д’Аверк. — Напълно е прав. Повече са от нас и живи ще ни разкъсат. А пленят ли ни, ще ни измъчват дни наред.
Хоукмун понечи да отвърне нещо, но бе прекъснат от силен плясък. Верен на дадената дума кормчията бе напуснал палубата. Хоукмун изтича при отсрещния борд, но не виждаше нищо в морето.
— Няма смисъл да му помагаме — по-добре да го последваме — произнесе мрачно капитанът. — Той взе мъдро решение.
Вражеската гемия се носеше право към тях, а черното й, изрисувано в яркочервени криле платно плющеше от вятъра. В центъра на платното се виждаше огромно, чудовищно лице с разкривена в зловеща усмивка уста. На палубата под него се бяха скупчили две дузини полуголи диваци, които размахваха в ръце блестящи саби. Освен масивните портупеи, носеха само тежки метални нашийници. Над водната шир се разнесе някакъв странно познат, но разкривен звук, който отпърво Хоукмун не можа да определи. После погледна отново към черното платно и се досети за произхода му.
Това беше див, налудничав смях, сякаш целият пъкъл се тресеше от истерично веселие.
— Корабът на Лудия бог — рече капитан Мусо, а очите му бяха пълни със сълзи. — Обречени сме.
Седма глава
Пръстенът на ръката
Хоукмун, Оладан и д’Аверк се изправиха рамо до рамо на палубата, загледани в приближаващата се гемия.
Моряците от своя страна се бяха скупчили около капитана — на другия край на кораба, колкото се може по-далеч от нападателите.
Втренчил поглед в изкривените от ярост и безумие лица на моряците от гемията, Хоукмун си повтаряше, че шансовете им за измъкване са почти нищожни. Няколко закривени, вързани на въжета абордажни куки изсвистяха във въздуха и се забиха в мекия борд на „Засмяното момиче“. Секунда след това тримата войни се заеха да секат въжетата.
— Вдигнете хората по платната — извика Хоукмун на капитана — накарайте ги да завъртят кораба. — Но уплашените моряци не смееха да помръднат. — Това е единственият ни изход! — викна им Хоукмун. Моряците пристъпваха от крак на крак, но не предприемаха нищо.