— Не сме се отдалечили твърде много от пътя — заяви той. — Ей зад тези планини тече Ефрат, а на седмица път нататък е Тарабулас. Тази нощ ще отдъхнем тук, а утре освежени и отпочинали ще продължим пътя.
В отговор Оладан се ухили.
— Обзалагам се, че дотогава ще разгледаш целия град. — Той напръска с вода побелялата си от прах козина, после се изправи и се зае да привързва кочана и лъка. — Но първо да се погрижим за следващия проблем — храната. Няма да се бавя много. Одеве зърнах един див козел сред хълмовете. Довечера ще те гощавам с козе печено. — Той се метна на коня и препусна към порутената градска порта, а Хоукмун смъкна одеждите си, наведе се над коритото и като сумтеше доволно, наплиска запотеното си тяло. Когато привърши с миенето, извади от вързопа чисти дрехи, копринена риза и памучни бричове — дар от царицата на Хамадан Фраубра и ги облече. Беше свалил тежката кожена ризница, подплатена с метални пластини докато пресичаха пустинята, защото не очакваше да се натъкнат на патрули на Тъмната империя. На краката си Хоукмун завърза чифт леки сандали, а като се облече не пропусна да затъкне сабята в пояса си.
Малко вероятно бе някой да ги е проследил до тук, а и градът изглеждаше толкова спокоен, че бе почти невъзможно в него да се спотайва каквато и да било заплаха.
Хоукмун разседла коня, завърза го в сянката на близката стена, излегна се до него и зачака завръщането на Оладан.
Следобедът вече преваляше, когато започна да се пита къде ли се бави другарят му. Още няколко пъти се унася в дрямка, преди тревогата му да нарасне дотолкова, че той стана и наново оседла коня.
Хоукмун знаеше, че за опитен и обигран стрелец като Оладан е твърде маловероятно толкова дълго да преследва своята плячка. Но въпреки това не усещаше присъствието на каквато и да било заплаха. Може би Оладан бе полегнал, също като него, за да подремне, преди да донесе улова. Дори и това да бе причината за неочакваното забавяне, Хоукмун сметна, че ще е добре ако провери сам.
Отпърво насочи коня към градската пора, а след като напусна очертанията на града, отправи се към близките хълмове. Враният жребец изглежда бе възстановил предишната си енергия, защото копитата му едва докосваха тревата и Хоукмун дори трябваше да му стегне юздите, за да намали неговия бяг, когато навлязоха в планината.
Малко по-напред забеляза стадо диви овце, водени от едър, рогат овен, може би същият, който бе споменал Оладан. Само че дребничкият войн не се виждаше никакъв.
— Оладан! — извика гръмогласно Хоукмун и се огледа. — Оладан!
Ала в отговор чу само ехото.
Хоукмун се намръщи, пришпори коня си нагоре по склона, надявайки се, че от високо ще вижда по-надалеч. Овцете се разбягаха от пътя му. Когато излезе на върха, Хоукмун заслони очи от яркото слънце. Огледа се във всички посоки, но не забеляза нито следа от Оладан.
Въпреки това продължи да се озърта с надежда да зърне някъде другаря си и не след дълго забеляза някакво движение долу в града близо до площада с чешмата. Дали очите го мамеха, или наистина бе видял някакъв мъж да се скрива в сянката на улицата, която водеше към източния край на площада? Възможно ли бе Оладан да се е върнал по друг път? Ако е така, защо не бе отвърнал на Хоукмун, когато го повика?
Хоукмун почувства как козината на гърба му настръхва, но това все още не можеше да повярва, че в града дебне заплаха.
Той пришпори коня обратно и прескочи през един участък, където градската стена бе съвсем порутена.
Копитата удряха приглушено в дебелия слой прах, покриващ улицата и Хоукмун насочи коня право към площада, викайки по име другаря си. Ала и този път отговор бе само ехото. На площада нямаше и следа от дребния планинец.
Хоукмун се огледа навъсено, вече почти убеден, че двамата с Оладан не са били сами в града. Но площадът беше съвсем безлюден.
Хоукмун пое по една от близките улици. Ето че скоро дочу съвсем слаб шум, идещ отгоре. Той вдигна глава и присви очи към слънцето, почти сигурен, че е разпознал шума. Малко след това го видя — тъмно очертание, зареяно в небето над него. Лъчите на слънцето блеснаха ослепително върху металната му повърхност и в следния миг шумът се усили — беше металическото дрънчене на огромни бронзови крила. Сърцето на Хоукмун замря.
Над града бавно се спускаше покрит с разноцветни орнаменти орнитоптер, с формата на гигантски кондор. Само една единствена нация на Земята притежаваше подобни машини. Орнитоптерът без съмнение принадлежеше на Тъмната империя на Гранбретан.
Сега вече изчезването на Оладан придобиваше смисъл. В Сориандум имаше войници на Тъмната империя. Не беше изключено да са познали Оладан и да са предположили, че Хоукмун е някъде наблизо.