Хоукмун извърна поглед към атакуващия ги кораб, тъкмо в мига, когато бордът му се блъсна в техния и нападателите започнаха да се прехвърлят през парапета, стиснали в зъбите си закривени саби. Въздухът кънтеше от оглушителен смях, а по запотените лица на пиратите се четеше зловеща кръвожадност.
Ето че един от тях връхлетя върху Хоукмун, размахвайки неистово сабя. Дориан завъртя ловко китка, прониза го право в гърдите и отметна тялото му назад, така че то полетя в тесния процеп между блъскащите се бордове. Само след миг всичко наоколо бе изпълнено с гърчещи се потни тела, които висяха по платната, рейките и мачтите, подскачаха като подивели или се прехвърляха на ръце по абордажните въжета. Тримата рицари успяха да спрат първата вълна, а палубата се превърна в кървава баня, но безумците продължаваха да заливат кораба им и постепенно ги изтласкаха назад, като компенсираха липсата на бойно умение с небрежното отношение към собствения си живот.
Хоукмун неусетно бе разделен от другарите си и нямаше представа живи ли са, или вече са покосени. Навсякъде около него танцуваха голи тела, но той продължаваше да размахва сабята, стиснал дръжката с две ръце и сякаш бе заграден от плътна блестяща стоманена завеса. Беше опръскан в кръв от главата до петите и само очите му блестяха, сини и спокойни, зад спуснатото забрало на шлема.
А през цялото това време войните на Лудия бог продължаваха да се смеят — смеховете им кънтяха дори когато ги посичаха, или обезглавяваха.
Хоукмун знаеше, че няма да издържи много и скоро ръката му ще отмалее. Усещаше, че сабята е натежала, а и коленете му започваха да треперят. Опрял гръб в стената на каютата той сечеше и пронизваше този на пръв поглед безкраен поток от кикотещи се безумци, чийто блестящи остриета святкаха все по-близо пред очите му.
Наоколо се въргаляха обезглавени и разчленени трупове, но с всеки удар силите на Хоукмун се топяха.
Тъкмо отбиваше поредната атака, когато краката му внезапно се подкосиха и той падна, като се подпря на едно коляно. Смехът наоколо се усили и с триумфиращи усмивки войните на Лудия бог се нахвърлиха да го довършат.
Хоукмун завъртя наново острието, отсече китката на един от нападателите, а втория прониза и издърпа сабята му, така че сега имаше две оръжия. С пленената сабя отбиваше ударите, а със своята нанасяше, така че за малко съумя да поразчисти мелето около себе си и дори да се изправи на крака. После Хоукмун използва мига, когато бе покосил поредния противник и се втурна в каюткомпанията, зад която бе мостикът. Изкачи се на него и там се обърна за да продължи сражението, но този път имаше съществено тактическо преимущество, защото безумните войни трябваше да се катерят по тесните стълби. Едва сега видя, че Оладан и д’Аверк се бяха покатерили по такелажа откъдето отбиваха доста успешно атаките на пиратите. Погледна към кораба на безумците. Беше привързан към техния, но палубата му бе съвсем безлюдна. Целият екипаж се беше прехвърлил на борда на „Засмяното момиче“. На Хоукмун изведнъж му хрумна една идея.
Той се завъртя рязко, обърна гръб на вражеските войници, скочи на перилата на мостика и сграби едно провиснало от мачтата въже. После се залюля над палубата.
Молеше въжето да е достатъчно дълго и когато се озова отвъд борда на кораба, разтвори ръце и полетя надолу. В последния миг успя да сграби перилата на вражеската гемия. Прехвърли се през тях, изтича по палубата и докато сечеше абордажните въжета, извика колкото му глас държи:
— Оладан, д’Аверк! Бързо — при мен!
Двамата мъже го зърнаха и продължиха да се катерят нагоре, следвани по петите от войниците на Лудия бог.
Гемията бавно се отдалечаваше от нападнатия кораб и разстоянието между двата борда растеше с всяка секунда.
Д’Аверк скочи пръв, хвърли се самоотвержено към такелажа на отплаващия кораб, успя със сетни сили да се вкопчи в едно от въжетата и се залюля заплашително, като едва не се стовари върху палубата.
Оладан го последва, но поучен от примера му отряза едно въже и се люшна на него, като същевременно се плъзна надолу и накрая се просна по лице на палубата.
Неколцина от безумните войници се опитаха да ги последват и дори успяха да се докопат до парапета на кораба и без да спират истеричния си кикот се нахвърлиха върху Хоукмун.
Дориан почти нямаше сили да се защитава. Една сабя го удари в рамото, друга издрънча по забралото на шлема му. Неочаквано сякаш от небето между голите войни се спусна облечен в ризница рицар и ги посече с бързи и ловки движения.