— Странно — намръщи се д’Аверк. — Доколкото знаех девойката е в Камарг и се грижи за ранения си баща.
— Значи графът е ранен?
Д’Аверк се засмя.
— Така е. Но Камарг все още се държи. Просто исках да те ядосам, Дориан. Не зная колко е тежка раната на графа, но той още е жив. А онзи неостаряващ мъдрец — Боуджентъл — му помага в командването на войската. Последното, което чух бе, че резултатът между Камарг и Тъмната империя все още е равен.
— И нищо ли не знаеш за Изелда? Не си ли чул, че е напуснала Камарг?
— Не — отвърна д’Аверк и се навъси. — Чакай, май си спомням… Ах, да — за един от офицерите в армията на графа. Свързали са се с него и са го подкупили да отвлече момичето, но опитът се е провалил.
— Откъде знаеш?
— Ами, този човек — Хуан Жинага — изчезнал. Изглежда граф Медни е разкрил предателството и го е убил.
— Не мога да повярвам, че Жинага ще стане предател. Познавам го, макари да не бяхме приятели — той беше поручик от кавалерията.
— Заловен от нас при втората битка за Камарг — усмихна се д’Аверк. — Мисля, че е от немски произход — държахме в залог семейството му.
— Изнудвали сте го!
— Изнудвали са го, аз нямах честа да участвам. Чух за този план на едно съвещание в Лондра, на което кралят бе повикал всички военачалници за да докладват за хода на кампанията ни на европейския континент.
Хоукмун го изгледа замислено.
— Да предположим, — поде той — че Жинага е успял в задачата, измъкнал се е от Камарг, но по пътя се е натъкнал на диваците на Лудия бог…
Д’Аверк поклати глава.
— Не е възможно да са стигнали чак до южна Франция. Щяхме да чуем за тях.
— Тогава, какво може да е обяснението?
— Да попитаме този джентълмен — предложи д’Аверк като потупа по рамото безумецът, чийто смях най-сетне бе секнал.
— Ако въобще чуем нещо разумно от него — промърмори със съмнение Оладан.
— Как мислите, няма ли да стане по-разговорлив, ако го заболи малко? — предложи д’Аверк.
— Едва ли — рече Хоукмун. — Тези хора не знаят що е страх. Да опитаме с нещо друго. — Той огледа с нескрито отвращение побъркания. — Я по-добре да го оставим на мира — може и да се успокои.
Тримата се качиха на палубата и дръпнаха тежкия люк на трюма. Слънцето вече се спускаше към хоризонта, а брегът на Кримия се различаваше съвсем ясно — само черни зловещи зъбери на фона на пурпурния небосклон. Морето беше съвсем спокойно, окъпано в лъчите на залязващото слънце, а попътният вятър издуваше платната.
— Ще трябва да коригирам курса — обади се д’Аверк. — Инак ще ни отнесе много на север. — Той изтича на мостика, отвърза кормилото и го завъртя на няколко румба.
Хоукмун кимна и проследи замислено с поглед французина, който насочваше с опитна ръка тежката гемия.
— Тази вечер ще е по-добре, ако хвърлим котва далеч от брега — подхвърли Оладан. — А в пристанището влезем утре заранта.
Хоукмун не отговори. В главата му се блъскаха безчислени въпроси и нито един отговор. изпитанията от последните двадесет и четири часа бяха изстискали почти докрай силите му, а непрестанният страх за участта на Изелда заплашваше да го превърне в обезумяло животно.
Късно през тази нощ тримата отново се спуснаха в трюма и впериха погледи в лицето на побъркания, озарено от трепкащата светлина на фенера. При всяко поклащане на гемията фенерът се залюляваше и из мрачното помещение се втурваха тъмни сенки. Някъде в дъното писукаха и се боричкаха плъхове, но мъжете не им обръщаха внимание. След краткия, но пълноценен сън се чувстваха почти отпочинали.
Хоукмун коленичи до завързания и докосна лицето му. Мъжът отвори очи, в които бе угаснало пламъчето на безумието и се огледа с тъп, уморен поглед. имаше изненадан, дори объркан вид.
— Как ти викат? — попита го Хоукмун.
— Кориантум от Керч — а ти кой си? Къде се намирам?
— Трябва да знаеш — отвърна Оладан. — На борда на твоя кораб. Не помниш ли? Ти и твоите приятелчета, с които ни нападна. Яко се ступахме. После ви избягахме, а ти се прехвърли на кораба и се опита да ни убиеш.
— Помня, когато се отправяхме на път — произнесе малко уплашено Кориантум. — Но нищо повече. — Той понечи да стане. — Защо съм вързан?
— Защото си опасен — отвърна усмихнато д’Аверк. — Ти си побъркан.
Кориантум се засмя и в смеха му нямаше и капчица безумие.
— Да съм побъркан? Глупости!
Тримата се спогледаха изненадано. И вярно беше, че този човек по нищо не напомняше за доскорошния опасен луд.