Повече от седмица черната гемия се носи оставена на волята на вълните и вятъра, докато накрая замря сред пълно безветрие. Хоукмун предполагаше, че се намират недалеч от тесния пролив, свързващ Черно с Азовско море, съвсем близо до град Керч, където е бил нает Кориантум.
Д’Аверк се излежаваше в хамака, който бе привързал между мачтите и от време на време се покашляше многозначително, за да изрази отегчението си. Оладан се бе покатерил в лястовичето гнездо и оглеждаше морската шир със зорък поглед, докато Хоукмун бродеше по палубата и се измъчваше от мисълта, че планът му ще се провали и той така и няма да узнае каква участ е сполетяла Изелда. Вече започваше да се съмнява, дали наистина пръстенът е нейният и да си повтаря, че вероятно в Камарг са изработени поне няколко подобни украшения.
После, една сутрин, на хоризонта се появи кораб, който приближаваше от северозапад. Оладан го забеляза пръв и извика Хоукмун на палубата. Дориан дотича и втренчи поглед напред. Може би това бе корабът, който очакваха.
— Слизайте долу — извика той. — Всички да слязат долу.
Оладан се спусна пъргаво по въжената стълба, а в същото време д’Аверк събра набързо хамака и го запокити в трюма. Тримата се спотаиха долу и зачакаха…
Измина близо час, преди да чуят глухия удар от сблъскването на двата корпуса, което им даде да разберат, че другият кораб се е изравнил с техния. Все още не знаеха дали не е някой пътуващ търговски кораб, доближил ги подтикван от най-обикновено любопитство.
Малко по-късно по палубата затропаха нечий обути в тежки ботуши крака, стигнаха чак до кърмата и се върнаха обратно. Настъпи тишина — човекът горе или бе влязъл в някоя кабина, или се бе изкачил на мостика.
Напрежението продължи да нараства, когато стъпките се появиха наново и този път се насочиха право към трюма.
Хоукмун забеляза някакъв силует да се надвесва над отворения люк и да се взира в мрака долу. Човекът изчезна за миг, после се появи отново и спусна въжена стълба. Още докато слизаше, Хоукмун се прокрадна безшумно към него.
Едва новодошлият стъпи на пода и Хоукмун го сграбчи с желязна хватка за гърлото. Противникът му се оказа човек с исполински размери, имаше огромна черна брада и сплъстена коса, а под пелерината от черна коприна носеше бронзов нагръдник. Той изпъшка от изненада и се завъртя, като повлече Хоукмун със себе си. Гигантът беше неимоверно силен. Пръстите му обхванаха китките на Хоукмун и ги парализираха.
— Бързо… помогнете да го хванем — извика Хоукмун, а приятелите му се нахвърлиха върху гиганта и го повалиха на пода.
Д’Аверк измъкна сабята си. Облечен в черната кожена ризница на гранбретански войн и със страховитата меча маска на лицето той изглеждаше като олицетворение на ужаса, когато опря острието в гърлото на огромния мъж.
— Името? — попита д’Аверк и гласът му изкънтя зад маската.
— Капитан Шагаров. Къде е моят екипаж? — исполинът се оглеждаше, очевидно изненадан от внезапната атака. — Къде са моряците ми?
— Искаш да кажеш — безумците, които изпращаше да грабят — намеси се Оладан. — Издавиха се всичките, с изключение на един, който ни разказа за твоя зловещ замисъл.
— Глупаци! — изруга Шагаров. — Та вие сте само трима. Нима смятате, че ще успеете да ме задържите в плен. Само да викна и отвън ще дойдат десетки избрани бойци.
— Вече се справихме веднъж с подобна пасмина, както сам забелязваш — отвърна, кискайки се, д’Аверк. — Нищо не пречи да повторим опита си.
За миг в очите на Шагаров блесна страх, сетне лицето му придоби непоколебим израз.
— Не ви вярвам. Хората, които плаваха с този кораб живееха за да убиват. Как сте могли…
— Е, могли сме — прекъсна го д’Аверк. Той извърна маската си към Хоукмун. — Какво ще кажеш да се качим на палубата и да свършим останалата част от плана?
— Ей сегичка — Хоукмун се надвеси над Шагаров. — Искам да го разпитам. Шагаров — твоите хора да са залавяли някакво момиче?
— Заповедта беше да не избиват момичетата, а да ги водят при мен.
— Защо?
— Не зная. Аз пък на свой ред трябваше да ги откарвам при него — Шагаров се засмя. — Дълго няма да съм в ръцете ви. Само до час ще сте мъртви и тримата. Моите хора скоро ще заподозрат нещо.
— И защо не взе никой от тях със себе си на борда? Може би защото не са безумци — и могат да се отвратят от онова, което щяха да открият?
Шагаров сви рамене.
— Викна ли — ще дойдат.
— Възможно е — съгласи се д’Аверк. — Изправи се, ако обичаш.