— Та тези момичета… — продължи Хоукмун. — На кого точно ги откарваше?
— На сушата, при моя господар — Лудия бог.
— Значи ти наистина служиш на Лудия бог. Ние мислихме, че само създаваш илюзия у хората, че последователите му са способни на подобни пиратски действия.
— Да, служа при него, но не съм негов последовател. Получавам заплата от агентите му и срещу това скитам из морето и нападам когото срещна.
— И с каква цел?
Шагаров се ухили.
— Култът не разполага със свои моряци. На тях са им нужни пари — включително и от плячка, а аз пък печеля добре и се забавлявам. Затова се обърнаха към мен. — Той се изправи на крака и се надвеси над тях. — Да вървим. Интересно ми е какво ще направите.
Д’Аверк кимна на другите и се скри в мрака, откъдето донесе три дълги, незапалени факли, по една за всеки от тях. После французинът побутна Шагаров и му посочи въжената стълба.
Изкачиха се на палубата, като примижаваха от яркото слънце, а сетне се загледаха в красивата тримачтова фрегата, завързана за гемията.
Мъжете на борда на фрегатата веднага осъзнаха, че нещо не е наред и понечиха да скочат на по-ниската палуба, но Хоукмун предугади намеренията им, извади сабята си и я опря в ребрата на Шагаров.
— Никакво движение, — викна им той — инак ще пронижа любимия ви капитан.
— Убий ме — и те ще те убият — изръмжа Шагаров. — Кой ще спечели?
— Тихо — рече му Хоукмун. — Оладан, пали факлите.
Оладан приближи огнивото до първата факла. Удари с кремъка и тя мигновено пламна. Запали и останалите и ги подаде на другарите си.
— Така — рече Хоукмун. — Този кораб е намазан със смола. Допра ли факлата до борда и той ще бъде обхванат в пламъци за миг, както и вашият. Затова ви съветвам да не предприемате нищо, за да спасите своя капитан.
— И какво като изгорим — мърмореше Шагаров. — И ти си луд като другите.
Хоукмун поклати глава.
— Оладан, приготви лодката.
Оладан изтича на кърмата, вдигна люка към задната част на трюма и после се спусна долу, стиснал в ръка дебело и здраво въже.
Хоукмун забеляза, че мъжете на другия кораб се размърдаха и приближи факлата до намазания с възпламеняваща се смола борд. От топлината на пламъка лицето му бе зачервено, а в очите му трепкаха зловещи отблясъци.
Междувременно Оладан се появи отново, прикачи въжето на предварително приготвения скрипец и се зае да го притегля, като от време на време го омотаваше около кръста си. През отворения люк се показа някакъв едър, масивен предмет, който почти изпълваше отвърстието.
Шагаров ахна, когато видя, че това е голям скиф, в който бяха завързани три коня, с настръхнали от уплаха уши. Оладан вдигна лодката и завъртя скрипеца така, че тя се люшна над морето. В този момент дребосъкът започна да я спуска, като пъшкаше от усилие и внимаваше да не доближи до пода факлата, която стискаше в другата си ръка.
Шагаров сбърчи вежди.
— Добре измислен план — кимна той. — Но вие сте само трима. Какво ще правите сега?
— Ще те обесим — заяви Хоукмун. — Пред очите на твоите хора. Две неща ме накараха да подготвя тази клопка за теб. Първо — нуждаех се от информация. И второ — исках да си получиш заслуженото.
— Какво съм заслужил? — извика Шагаров с облещени от ужас очи. — Защо се бъркате в чужди работи? Ние не сме ви сторили нищо. Чие е това правосъдие?
— На Дориан Хоукмун — произнесе със страшен глад дукът на Кьолн. Окъпан в лъчите на яркото слънце, камъкът в челото му сякаш се бе пробудил за живот.
— Моряци! — изпищя Шагаров. — Спасете ме! Нападайте!
— Само да мръднете, — предупреди ги д’Аверк, първо ще го убием, а сетне ще запалим и кораба ви. Нищо няма да постигнете. Ако искате да спасите себе си и кораба, махайте се от тук. Имаме сметки за уреждане само с Шагаров.
Както и предполагаха, моряците не бяха кой знае колко привързани към своя капитан и когато почувстваха, че са заплашени, изгубиха всякакво желание да му се притекат на помощ. Въпреки това не бързаха да се отдалечат, а гледаха какво ще предприемат тримата смелчаци.
Хоукмун метна свободния край на предварително приготвеното въже с примка през най-ниската мачта, изчака да се върне при него и го завърза здраво за борда.
В настъпилата гробна тишина Шагаров за първи път осъзна, че е изоставен от хората си.
На кърмата скифът, натоварен с коне и провизии, се полюшваше все по-близо до вълните. Факлите пламтяха ярко, озарявайки лицата на тримата другари.
Шагаров изкрещя уплашено и понечи да се отскубне, но в същия миг бе подпрян от готови да го пронижат остриета.
— Нямате право… — поде той, но млъкна веднага щом видя решимостта, изписана по лицата на тримата.