Първа глава
Чакащият рицар
Когато наближиха черните чукари, с които бе опасан брегът, Хоукмун погледна към д’Аверк. Отметнал назад своята меча маска французинът оглеждаше морската шир, а на устните му трептеше едва забележима усмивка. Изглежда д’Аверк почувства, че Хоукмун го наблюдава, защото се обърна към него.
— Имаш озадачен вид, благородни ми Дориан — рече той. — Не си ли доволен от успешно изпълнения план?
— Доволен съм — кимна Хоукмун. — Но сега си мислех за теб, д’Аверк. Ти се присъедини съвсем спонтанно към нашето пътешествие, въпреки че не виждам каква полза би могъл да извлечеш от него. Не се и съмнявам, че въпросът със справедливото наказание на Шагаров не те е вълнувал особено, нито път ти е присърце съдбата на моята възлюбена Изелда. На всичко отгоре, досега не направи нито един опит да избягаш.
Усмивката на д’Аверк стана още по-широка.
— Че защо да бягам? Нима заплашваш живота ми? Всъщност, на няколко пъти дори го спаси. Изглежда, че на този етап съдбата ми е далеч по-тясно свързана с твоята, отколкото с тази на Тъмната империя.
— Но не си верен нито на мен, нито на моята кауза.
— Както вече имах възможността да обясня, прелюбезни Дориан, аз съм верен на онази кауза, която е в състояние да изпълни най-съкровените ми желания. Трябва да призная, че в последно време промених възгледите си относно безнадеждността на тази твоя кауза — по всичко изглежда, че ти си надарен с такова изобилие от късмет, та на моменти дори ми се струва, че може и да победиш в двубоя с Тъмната империя. А щом е така, защо да не се присъединя към борбата ти, при това с огромно желание.
— Надявам се, че не ме залъгваш с голи приказки, само докато ти се отдаде подходяща възможност да промениш позициите и да ме предадеш в ръцете на твоите господари?
— Каквото и да кажа, не ще те убедя — усмихна се д’Аверк — така че не смятам да ти възразявам.
Този загадъчен отговор накара Хоукмун да се намръщи отново.
Сякаш за да смени темата на разговора д’Аверк внезапно се сгърчи в пристъп на остра кашлица и се свлече на дъното на лодката.
Оладан извика от носа:
— Дук Дориан! Виж — на брега!
Хоукмун вдигна глава. Под стръмния скалист бряг се виждаше тесен чакълест плаж. Там, на самия край, където се разбиваха вълните, стоеше изправен конник, загледан към тях, сякаш ги очакваше, за да ми предаде някакво послание.
Не след дълго острият кил на скифа се вряза в крайбрежните камъни. Хоукмун скочи на плажа и в същия миг позна конникът, който ги очакваше в сянката на скалите.
Когато го доближи, конникът завъртя глава към него.
— Знаеше ли, че ще се появя тук? — попита го Хоукмун.
— Мястото изглеждаше подходящо, за да се появиш наблизо — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато. — Затова се навъртах наоколо.
— Разбирам — Хоукмун го огледа внимателно. Не знаеше как да продължи разговора. — Така значи…
Зад него се изправиха д’Аверк и Оладан.
— Познаваш ли този благородник? — попита с вежлив тон д’Аверк.
— Стари приятели — отвърна Хоукмун.
— Вие трябва да сте сър Хюлам д’Аверк — рече тържествено Рицаря в Мрамор и Злато. — Виждам, че все още носите гранбретански одежди.
— И напълно задоволяват вкуса ми — каза д’Аверк. — Но не чух вашето име.
Ала Рицаря в Мрамор и Злато не му обърна внимание, а вдигна тежката си ръкавица и посочи Хоукмун.
— С теб исках да разговарям. Зная, че търсиш своята годеница — Изелда и че си намислил да се срещнеш с Лудия бог.
— Да не би Изелда да е пленница на Лудия бог?
— В известен смисъл. Но ти трябва да откриеш Лудия бог и по друга причина.
— Жива ли е Изелда? Това ме интересува. — Хоукмун втренчи настойчив поглед в него. — Искам да знам дали е жива.
— Жива е — при тези думи Рицаря в Мрамор и Злато се намести в седлото. — Но ще трябва да унищожиш Лудия бог, преди тя отново да бъде твоя. И не само да го унищожиш, но и да откъснеш Червения амулет от шията му. Защото Червения амулет ти принадлежи по право. Две неща е откраднал Лудия бог и двете са твои — момичето и амулетът.
— Вярно, Изелда е моя, но за този амулет не знам нищо. Никога не съм притежавал подобна вещ.
— Тази вещ, както казах, е Червения амулет и той ти принадлежи. Лудия бог няма никакво право да го носи, пък и именно на него дължи безумието си.
Хоукмун се засмя.