— Няма ли да се присъедините към нас? — покани го любезно д’Аверк.
Ала покритата с огромен шлем глава се склони бавно и както рицарят, така и неговият кон останаха неподвижни през цялата нощ — като статуя застинала на своя пост.
Излегнат пред малката палатка Хоукмун разглеждаше силуета на Рицаря в Мрамор и Злато и се питаше човешко същество ли се крие под дебелата броня и ако е така, дали интересът му към Хоукмун е движен от благородни, или от злонамерени мотиви. Той въздъхна. Най-много от всичко искаше да открие Изелда, да я спаси и да я отведе обратно в Камарг, а после да помогне за освобождаването на тази малка провинция. Ала животът му се бе усложнил неимоверно от загадъчната намеса на Руническия жезъл и от пътищата, които бе принуден въпреки волята си да следва, за да изпълни „предначертанията“ на жезъла. Но как би могъл да следва нещо, предначертано от някакъв предмет? Или може би Руническия жезъл не бе само предмет, може би притежаваше разум? Във всеки случай, той бе олицетворение на най-голямата сила, когато трябваше да се закълнеш в нещо. Хората наистина вярваха, че жезълът е в състояние да управлява съдбите им. Защо тогава му бяха необходими някакви „служители“, когато всъщност всички човеци му служеха?
А може би не всички. Може би от време на време се появяваха и други сили — като Тъмната империя например — които се противопоставяха на предначертанията на Руническия жезъл? И тогава жезълът се нуждаеше от верни служители.
Мислите на Хоукмун ставаха все по-объркани. Не беше привикнал към подобни проникновени разсъждения, нито пък го биваше кой знае колко във философията. И ето, че не след дълго Дориан се унесе в сън.
Втора глава
Замъкът на Лудия бог
След два дни усилена езда конниците доближиха Пулсиращия мост, който свързваше скалистите брегове на материка, разделени на това място от широк няколко мили залив.
Изумителна гледка представляваше Пулсиращия мост, защото не беше построен от каквито и да било солидни материали, а по-скоро от кръстосани и преплетени разноцветни светлинни лъчи — златисти, алено червени, зелени и трептящо жълти. И целият този мост пулсираше, сякаш бе някакъв жив орган, а далеч под него вълните се разбиваха с пяна върху острите камъни.
— Какво е това? — обърна се Хоукмун към Рицаря в Мрамор и Злато. — Трябва да е дело на някаква свръхестествена сила.
— Антично произведение — отвърна рицарят. — Рожба на отдавна забравени научни познания и на една също отдавна забравена раса, която е населявала тези земи някъде във времената между падането на Смъртоносния дъжд и появата на първите кралства. Кои са били тези хора, откъде са дошли и къде са изчезнали — днес никой не знае.
— Ха, не знаете значи — намеси се д’Аверк. — Вие ме разочаровате. А аз ви мислех за всезнаещ.
Рицаря в Мрамор и Злато не отговори. Светлината на Пулсиращия мост трептеше по лицата и доспехите им и ги покриваше с разноцветни багри. Конете видимо започнаха да нервничат и колкото повече доближаваха моста, токова по-неохотно се подчиняваха.
Конят на Хоукмун внезапно спря и се вдигна на задните крака. Дориан дръпна рязко юздите и заби шпори в хълбоците му. Едва когато предните копита докоснаха трепкащата светлина на моста и животното осъзна, че под краката му има солидна почва, то се успокои и продължи напред.
Рицаря в Мрамор и Злато вече се носеше по моста и тялото му изглеждаше като озарено в пъстроцветен ореол и когато се огледа, Хоукмун откри, че и той, както и конят му са окъпани в подобно причудливо сияние. А като се извърна назад той видя, че д’Аверк и Оладан светят като същества от звездите, докато препускаха по моста от пулсираща светлина.
Далеч под тях, едва забележимо между плътно кръстосаните лъчи, сивееше бурното море и стърчащите от него назъбени скали, заобиколени с венци от белезникава пяна. Хоукмун долови слаб ритмичен шум, който напомняше музика и беше особено приятен за слуха и най-странното бе, че беше синхронизиран с пулсациите на моста.
Не след дълго пресякоха моста и почти веднага Хоукмун почувства странна лекота в тялото си, сякаш бе почивал дни наред. Той сподели усещанията си с Рицаря в Мрамор и Злато и странният спътник отвърна лаконично:
— Да, чувал съм и за тази особеност на Пулсиращия мост.
А след това се понесоха през степта, към леговището на Лудия бог.
На третия ден от пътя заваля съвсем ситен дъжд, но достатъчно продължителен и студен, за да ги измокри до кости и да понижи духа им. Конете им препускаха вяло през размекнатата украинска степ, която сякаш нямаше край и се простираше из целия мрачен и сив свят.