Защото Хоукмун бе най-големият враг на Тъмната империя.
Втора глава
Хюлам д’Аверк
Хоукмун хлътна в една сенчеста пряка, надявайки се, че не са го забелязали от орнитоптера.
Възможно ли бе гранбретанците да са го проследили през пустинята? Малко вероятно. Но как тогава да обясни присъствието им в този затънтен край?
Хоукмун извади масивната сабя от ножницата и скочи от седлото. Чувстваше се беззащитен, докато се прокрадваше край стената, облечен само в тънка копринена риза и памучни бричове.
Орнитоптерът прелетя едва на няколко стъпки от върха на най-високата кула и почти сигурно търсеше именно Хоукмун — човекът, осъден от самия крал-император Хуон на смърт задето бе „предал“ Тъмната империя. И въпреки че Дориан бе посякъл барон Мелиадус по време на битката за Хамадан, нямаше съмнение, че крал Хуон е изпратил нов емисар, който да залови омразния и досаден противник.
Младият дук на Кьолн не се бе надявал, че пътешествието ще мине безпрепятствено, но и не очакваше бедата да го сполети толкова скоро.
Най-сетне застана пред порутена къща, от която повяваше приятна прохлада. Промуши се през вратата и се озова в тесен, облицован с мрамор коридор, чийто стени бяха покрити с мъх и лишеи. На отсрещния край имаше тясна, извита стълба, която го отведе в малка стая на горния етаж, озарена през отвори в стената от лъчите на залязващото слънце. Хоукмун се притисна до стената, наведе се и надзърна през близкия отвор. От тук виждаше съвсем ясно доста голяма част от града, ниско над който летеше орнитоптерът, докато пилотът с маска на лешояд оглеждаше улиците.
Още по-нататък забеляза кула от светлозеленикав гранит. Тя се издигаше горе-долу в центъра на Сориандум и доминираше над града. Орнитоптерът започна да кръжи около тази кула и отпърво Хоукмун предположи, че пилотът го търси именно в нея, но малко след това летящата машина се приземи на плоския й покрив. От кулата изскочиха някакви тъмни фигури и изтичаха при машината.
Въпреки разстоянието, нямаше съмнение, че новопоявилите се също са гранбретанци. Облечени бяха в тежки брони и наметала и въпреки горещината носеха масивни черни маски. Такива бяха извратените нрави на хората от Тъмната империя — независимо от обстоятелствата те никога не се разделяха с маските си. Изглежда с металните маски ги свързваха някакви невидими и неразривни психически връзки.
Маските бяха оцветени в рубинено червено и млечно жълто и оформени така, че да приличат на мечи муцуни — със злобни перлени очи, които лъщяха на слънцето и огромни бивни от слонова кост, извити зловещо напред.
С други думи, тези войни принадлежаха към Ордена на мечката, прославен с жестокостта си из цяла Европа. Шестима души стояха изправени на площадката, заобиколили своя водач, висок и строен мъж, чиято маска от злато и бронз се отличаваше с далеч по-фина изработка — до такава степен, че дори окарикатуряваше останалите маски от ордена. Мъжът се подпираше на раменете на двама от подчинените си — единият толкова едър и мускулест, че наподобяваше исполин, с яки напълно обезкосмени крайници. Дали водачът не беше болен, или ранен? — зачуди се Хоукмун. Но имаше нещо изкуствено, почти театрално в начина, по който се осланяше на хората си. Изведнъж Хоукмун се досети кой може да е водачът на мечките. Нямаше съмнение, че това е Хюлам д’Аверк, французин по произход, ренегат, на времето прочут художник и архитект, привлечен от каузата на Тъмната империя далеч преди Франция да бъде покорена. Човек със загадъчни и странни нрави, д’Аверк несъмнено беше изключително опасен противник.
Ето че водачът на мечките заговори с пилота на орнитоптера, който поклати глава. Изглежда не бе видял самия Дориан, но посочи с ръка мястото, където бе изоставил коня си. Д’Аверк — ако това беше той — се обърна към един от помощниците си, нареди му нещо и той изчезна, за да се появи само след миг, сграбчил с ръце дърпащия се, ядно озъбен Оладан.
Хоукмун въздъхна облекчено, докато гледаше как двама от маскираните войни доближават Оладан до процепа между бойниците. Ако не друго, приятелят му поне бе жив.
В този миг водачът даде нов знак, пилотът се пъхна в тясната кабина на орнитоптера и подаде отвътре разширен като фуния мегафон. Исполинският войн се пресегна, взе мегафона и го нагласи пред устата на своя водач.
Внезапно тишината, легнала над града, бе разцепена от изпълнения с досада, изморен от света глас на водача на мечките.
— Милорд дук фон Кьолн, знаем, че си в града, защото заловихме твоя слуга. След час е залез слънце. Ако дотогава не се предадеш сам, ще подложим приятелчето ти на мъчения…