На шестия ден откакто бяха напуснали брега Рицаря в Мрамор и Злато неочаквано вдигна поглед, после спря коня си и даде знак на другите да последват примера му. После завъртя глава, сякаш се ослушваше.
Не след дълго и Хоукмун долови някакъв шум — тропот от приближаващи се коне. Малко по-късно на възвишението в ляво от тях се появи неголяма група конници, облечени в кожени дрехи и с кожени шапки на главите, въоръжени с дълги копия и привързани на гърбовете саби.
Конниците изглеждаха обхванати от паника, защото не забелязаха четиримата ездачи, а се понесоха край тях с безумна скорост, като шибаха неистово окъпаните в кървава пяна животни.
— Какво има? — извика им Хоукмун. — От какво бягате?
Един от ездачите се завъртя на седлото, колкото да отвърне:
— От войските на Тъмната империя!
После конниците се изгубиха от погледите им.
Хоукмун ги проследи с навъсен поглед.
— Ще продължаваме ли в същата посока? — запита той рицаря. — Или да потърсим по-безопасен път?
— Няма безопасен път — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато. — Така че най-добре да продължим по вече избрания.
След около половин час забелязаха в далечината пред тях дим. Гъсти плътни пушеци се носеха ниско по земята, придружени от ужасно неприятна миризма. Хоукмун почти веднага се досети за източника на тази миризма, но не каза нищо. Малко по-късно навлязоха в малък град, който бе изгорен до основи, а на площада в центъра бе струпана огромна пирамида от голи човешки тела — мъже, жени, деца и дори животни — всички нахвърляни в безпорядък един върху друг, а след това подпалени.
Именно тази огромна клада от човешка и животинска плът бе източникът на черния пушек и тежката миризма. Хоукмун познаваше само една нация, която би могла да извърши подобен чудовищен акт. Конниците бяха прави. Войниците на Тъмната империя бяха някъде наблизо. Ако се съдеше по картината на разрушенията и пепелищата наоколо, от тук бе минал поне един батальон с гранбретанци.
Заобиколиха града, в който нямаше никакъв смисъл да влизат и продължиха, обхванати от мрачно настроение, но същевременно се оглеждаха бдително за войски на Тъмната империя.
От всички, най-потресен бе Оладан, който почти не познаваше жестокостите, към които бе склонна Империята.
— Струва ми се, — мърмореше объркано той — че нормални човешки същества не биха могли да… да извършат подобно…
— Те не се смятат за нормални човешки същества — прекъсна го д’Аверк. — Имат се за полубогове, а управниците им направо се обожествяват.
— И това оневинява каквито и да било действия спрямо простосмъртните — продължи с обясненията Хоукмун. — Освен това, в самата им природа е заложена мисълта за насилието, убийствата, мъченията и ужасите. Също както при някои животни, като вълчаците например, желанието за убийства е по-силно дори от волята за живот, така е и при поданиците на Тъмната империя. Техният остров се е превърнал в люлка на безумци, чийто мисли и действия се непонятни и чужди за всички, които не са имали честа да бъдат родени като гранбретанци.
Дъждът продължаваше да се сипе неуморно, а далеч зад тях пушеците се виеха около изгорения град.
— Близо сме вече до замъка на Лудия бог — обяви Рицаря в Мрамор и Злато.
На другата сутрин навлязоха в широка и плитка долина, в единия край на която имаше неголямо езеро, покрито с воала на сивкава мъгла. Отвъд езерото се издигаше някакви черна, мрачна сграда, построена от грубо дялани камъни.
Някъде по средата между мястото, където бяха спрели и замъка, на самия бряг на езерото, имаше малко селце от прогнили и схлупени колиби, с дървен пристан и изкорубени лодки, разхвърляни по пясъка. По навесите висяха прокъсани мрежи, но никъде не се виждаха моряците, които са ги използвали за да си намират прехрана.
Денят бе мрачен, студен и тъжен и над езерото, рибарското селце и замъка тегнеше някаква зловеща атмосфера. Тримата другари почти неохотно последваха Рицаря в Мрамор и Злато, който вече заобикаляше по брега, насочил коня си към замъка.
— Какъв е този Култ към Лудия бог? — прошепна Оладан. — Колко са последователите му? И дали всички се бият така настървено и злобно, както пиратите на кораба? Този рицар, който ни води, дали не надценява способностите ни?
Хоукмун сви рамене, замислен за съдбата на Изелда. Той вдигна глава и огледа мрачните стени на замъка, питайки се дали ще намери своята възлюбена в него.
Едва когато доближиха рибарското селце разбраха защо е така смълчано. Всички обитатели бяха избити и насечени безмилостно със саби и брадви. Някои от оръжията все още стърчаха от труповете на жертвите.