— Чудя се, дали са само тези — рече замислено Хоукмун.
— Мислиш за Изелда? — подхвърли Оладан.
— Да, точно за Изелда. Хайде — Хоукмун скочи на седлото. — Да тръгваме за замъка на Лудия бог. — Той пришпори коня по песъчливия бряг към черната скалиста грамада. Другите наскачаха и го последваха. Първи препускаше Оладан, след него Рицаря в Мрамор и Злато, а най-отзад идеше Хюлам д’Аверк с такъв безгрижен вид, сякаш бе излязъл на утринна разходка.
Когато наближиха замъка, Хоукмун поуспокои лудия бяг на коня, а пред подвижния мост дръпна рязко юздите.
Вътре в замъка цареше тишина. Кулите все още бяха обвити в мъгла. Подвижният мост бе спуснат и покрит с трупове на стражи.
Някъде от върха на кулите изграка зловещо гарван, а после се спусна към блестящата повърхност на езерото.
Нито един слънчев лъч не пронизваше ниските сиви облаци. Сякаш този ден слънцето се бе скрило някъде другаде. Сякаш бяха напуснали света, който познаваха и бяха попаднали в друг, тъжен и мрачен свят, където от край време и до вечността царуват само смъртта и отчаянието.
Тъмният вход на замъка зееше като разтворена паст пред Хоукмун.
Мъглата твореше странни очертания, а тишината бе по-подтискаща от всичко. Хоукмун пое с пълни гърди от студения, влажен въздух, огголи сабя, ритна коня в хълбоците и се втурна по моста, като прескачаше труповете — право в леговището на Лудия бог.
Трета глава
Изборът на Хоукмун
Дворът бе гъсто покрит с тела. Някои от тях бяха на жени-войни, други носеха познатите нашийници. Сред камъните на паважа се виждаха ручейчета засъхнала кръв.
Конят на Хоукмун изцвили уплашен от мириса на разлагаща се плът, но рицарят го пришпори, жадуващ час по-скоро да узнае каква участ е сполетяла Изелда.
Докато препускаше, той се вглеждаше в лицата на избитите жени.
След него в двора връхлетя Рицаря в Мрамор и Злато, следван от Оладан и д’Аверк.
— Няма я тук — извика рицарят. — Тя е жива — вътре е.
Хоукмун скочи от коня и стисна юздите с разтреперана ръка.
— Какво… какво са сторили с нея, Рицарю?
— Сам ще узнаеш, дук Дориан. — Рицаря в Мрамор и Злато посочи с ръка портала на замъка. — Зад тази врата е тронната зала, където те очаква Лудия бог…
— Нима знае за мен?
— Знае само, че един ден ще се появи законният владетел на Червения амулет, за да му потърси сметка…
— Не ме интересува амулетът, а Изелда. Къде е тя, Рицарю?
— Вътре е. Вътре ще я намериш. Върви и поискай това, което ти принадлежи — жената и амулета. И двете имат важна роля в замисъла на Руническия жезъл.
Хоукмун се обърна, блъсна тежката порта и потъна в замъка.
Вътре беше невероятно студено. От покрива се стичаше ледена вода, а стените бяха покрити с мъх. Стиснал сабята в ръка, Хоукмун се прокрадваше през тунела, очакващ всеки миг да бъде нападнат.
Но никой не излезе на среща. Не след дълго стигна още една висока дървена порта и спря пред нея.
Зад вратата се чуваше странен тропот и някакъв дълбок, басов глас отекваше в помещението отвъд. Хоукмун лекичко побутна портата и тя поддаде. Той надникна през отвора и стана свидетел на странна и необичайна сцена.
Тронната зала сякаш бе дело на умопобъркан архитект. На места таванът се спускаше ниско, на други пък достигаше петдесет стъпки височина. Прозорци нямаше и единствената светлина идеше от трепкащите тук-там по стените факли.
В центъра на залата, сред проснатите тела на избити войници се издигаше масивен трон от тъмно дърво, обкован с тежки медни плочи. В пространството пред трона, закачена на ниския на това място таван, се полюшваше голяма желязна клетка, която приличаше на птича, само дето обитателят й бе значително по-едър. Доколкото можеше да различи Хоукмун, вътре в клетката имаше сгушена човешка фигура.
Ако се изключи обитателят на клетката, тронната зала бе съвсем безлюдна и Хоукмун продължи бавно напред.
Едва сега си даде сметка, че мърморенето иде именно откъм клетката, макар че звукът бе необичайно силен. Хоукмун реши, че това се дължи на акустиката на залата.
Вече стоеше съвсем близо до клетката, но все още не можеше да различи ясно фигурата вътре, тъй като в залата цареше сумрак.
— Кой си ти ? — извика Хоукмун. — Пленник на Лудия бог ли?
Хленченето утихна и фигурата бавно се надигна. После от клетката се разнесе дълбок, меланхоличен глас, който отекна в залата.
— Да — прав си. Аз съм най-нещастният пленник на този свят.