Едва сега Хоукмун успя да разгледа по-внимателно съществото от клетката. Имаше дълъг, тъничък врат и ужасно измършавяло тяло. Главата му беше покрита със сплъстени кичури сивкава коса, а също така сплъстената сива брада стърчеше надолу чак до гърдите. Имаше голям и относително прав нос, а в очите му се четеше безкрайна тъга.
— Мога ли да ти помогна? — попита Хоукмун. — Да се опитам ли да разтворя решетките?
Пленникът вдигна рамене.
— Вратата на клетката не е заключена. Не решетките са моят затвор. Заловен съм в капана на моя собствен многострадален череп. О, горкият аз!
— Но кой си ти?
— На времето носех името Сталников — да, аз бях член на великото семейство Сталникови.
— И Лудия бог те отвлече?
— Да, точно така. — Пленникът в незаключената клетка втренчи унилите си очи в Хоукмун. — А ти кой си?
— Аз съм Дориан Хоукмун, дук на Кьолн.
— Германец?
— Да, на времето Кьолн е била немска провинция.
— Страх ме е от германците — при тези думи Сталников се отдръпна в далечния край на клетката.
— Не трябва да се боиш от мен.
— Не трябва ли? — изкиска се Сталников и в очите му блесна безумие. — Не трябвало, значи! — Той зарови ръка под кожения си кафтан и извади нещо, привързано с шнур за врата му. Странният предмет озари всичко наоколо с приятна червена светлина. На пръв поглед приличаше на рубин, но като се вгледа по-внимателно Хоукмун забеляза, че камъкът носи знака на Руническия жезъл. — Не трябва, а? Значи ти не си онзи германец, който един ден ще дойде, за да ми отнеме могъществото?
Хоукмун едва сдържа възклицанието си.
— Червения амулет! Откъде го имаш?
— Откъде ли? — отвърна Сталников, надигна се и се ухили на Хоукмун. — Взех го преди тридесет години от трупа на един войн, който моите слуги бяха посекли, а сетне довлякоха тук за да го огледам. — Той завъртя амулета и светлинния лъч удари право в очите на Хоукмун. — Ето това е Лудия бог! Това е източникът на моят мощ и на моето безумие! Това е, което ме държи в плен!
— Ти си Лудия бог! Къде е моята Изелда?
— Изелда? Момичето? Новото момиче — с руси коси и нежна бяла кожа? Защо питаш?
— Защото е моя.
— Значи не искаш амулета?
— Искам Изелда.
Лудия бог се засмя и смехът му изпълни сводовете на залата и ги накара да затрептят.
— Тогава, ще я получиш, германецо!
Той плесна с ръце, вплитайки дългите си закривени нокти, а цялата клетка се люшна в бесен ритъм.
— Изелда, момичето ми! Изелда, твоят господар те вика!
От една мрачна част на залата, където тавана почти докосваше пода, се появи момиче. Хоукмун зърна очертанията на тялото й, но не знаеше със сигурност дали това е Изелда. Той прибра сабята в ножницата и пое насреща й. Да… походката… стойката на тялото… всичко приличаше на Изелда.
На устните му затрептя усмивка на облекчение и той протегна ръце към нея.
Изведнъж в залата се разнесе пронизителен животински писък и Изелда се нахвърли върху него, вдигнала нокти пред себе си и с кръвожадно разкривено лице. Беше облечена в кожена ризница, покрита със заострени стоманени шипове, а ноктите й бяха със стоманени наконечници.
— Убий го, красива Изелда — кикотеше се Лудия бог. — Убий го, цвете мое и се нахрани с мършата му.
Хоукмун вдигна ръце за да се защити от ноктите и почувства как Изелда раздира кожата му. Неволно отстъпи назад.
— Изелда, спри… — това съм аз, твоят годеник… Дориан…
Но в безумните очи нямаше и следа от разпознаване и девойката се нахвърли с още по-голямо ожесточение върху него. Хоукмун отстъпи още крачка назад и изгубил дъх, продължаваше да я моли само с поглед.
— Изелда…
Лудия бог избухна в нов порой от кикот и се затресе в клетката.
— Довърши го, мое дете. Рапори му гърлото!
Хоукмун с мъка сдържаше плача си, докато се отбраняваше от свирепите атаки но момичето.
Все пак успя да извика на Сталников.
— Каква е тази сила, на която тя се подчинява и която заглушава дори гласа на любовта?
— Това е силата на Лудия бог, на тази сила се подчинявам и аз — отвърна Сталников. — Червения амулет превръща всички в свои безгласни роби!
— Само ако е в ръцете на някое зло същество… — припомни си Хоукмун, отскочи от протегнатите ръце на Изелда и се втурна към клетката.
— Зли са всички, които го носят — извика в отговор Сталников и отново се заля в смях, като видя как Изелда дърпа настървено ръкава на Хоукмун. — Всички…
— Всички освен служителите на Руническия жезъл!
Гласът идеше от другия край на залата и принадлежеше на Рицаря в Мрамор и Злато. Беше като глас от гроба.
— Помогни ми — извика Хоукмун.
— Не мога — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато застанал неподвижно и подпрял ръце на дръжката на меча, чието острие бе здраво забито в пода.