Хоукмун се препъна и почувства как Изелда впива нокти в гърба му. Той се завъртя, сграбчи я за китките, но изрева от болка, когато се убоде на заострените шипове. Все пак успя да я отблъсне и отново полетя към клетката, където Лудия бог се превиваше от смях.
Хоукмун влетя в клетката и ритна Сталников в лицето. Клетката се люшна и започна да се върти. Изелда тичаше около нея и протягаше нокти към Дориан.
Сталников се сви в другия край на клетката с пламтящи от ужас и омраза очи, а Хоукмун затръшна вратата зад себе си и се приближи до него. Отвън се разнесе яростният вик на обезумялата девойка, а от светлината на амулета очите й пламтяха в алени сияния.
С обляно в сълзи лице Хоукмун едва откъсна поглед от своята любима и се надвеси заплашително над Лудия бог.
Гласът на ужасения Сталников отекна чак в дъното на залата. Той вдигна амулета и го завъртя пред очите на Дориан.
— Назад, простосмъртни. Склони глава пред мен… и пред силата на амулета…
Хоукмун премигна и внезапно почувства слабост. Очите му бяха втренчени неподвижно в амулета, тялото му замръзна и той усети как някаква чужда сила го завладява.
— А сега… — продължи Сталников. — Сега трябва да сведеш шия пред своя палач.
Но Хоукмун разтърси глава и отново пристъпи напред. От изненада Лудия бог зяпна с уста.
— Нареждам ти, в името на Червения амулет…
Но ето, че от вратата се разнесе гробовния глас на Рицаря в Мрамор Злато:
— Амулетът няма сила над този човек. Само над него. Защото той е законният му владетел.
Сталников потрепери и се притисна към решетките зад него, а Хоукмун го последва.
— Назад! — изкрещя Лудия бог. — Махни се от клетката!
В същото време Изелда се вкопчи в решетките и блъсна покритото си със стоманени шипове тяло в клетката, впила поглед в гърлото на Хоукмун.
— Назад! — изкрещя повторно Сталников, но този път в гласа му се долови увереност. Той протегна ръка и удари вратата на клетката.
Оголила зъби в зловеща гримаса, Изелда бавно се прокрадваше към отвора. Лудия бог стоеше с гръб към нея, насочил блясъка на Червения амулет в очите на Хоукмун.
Изелда замахна с ръка и впи нокти в тила на Сталников. Той изпищя от болка и скочи на пода. Едва сега Изелда забеляза Хоукмун и се хвърли към вратата.
Хоукмун знаеше, че е безсмислено да вразумява своята обезумяла любима. Той събра сили, втурна се покрай размаханите й ръце, строполи се на пода и се претърколи, опитвайки се да си поеме дъх.
Тъкмо когато се надигаше Изелда скочи към него.
Лудия бог вече се беше покатерил на своя огромен трон и отново въртеше Червения амулет така, че да свети в очите на Хоукмун. Кръв шуртеше от раната, която Изелда бе отворила на рамото му.
Сталников зърна приближаващия се Дориан, сви се и протегна умолително ръка.
— Остави ме… моля те… няма да ти причиня нищо.
— Вече ми причини достатъчно болка — отвърна мрачно Хоукмун и оголи сабята. — Дори повече, отколкото можеш да си представиш. Толкова много, че отмъщението ще ми донесе неописуемо удоволствие…
Сталников се покатери на върха на трона и извика на момичето:
— Изелда, спри! Стани такава, каквато беше! Нареждам ти със силата на Червения амулет!
Хоукмун се извърна и забеляза, че Изелда бе спряла и се оглеждаше объркано. Устните й се сгърчиха от ужас, когато забеляза окървавените си нокти и стоманените шипове по тялото си.
— Какво стана? Какво сте направили с мен?
— Стана това, че беше хипнотизирана от онова чудовище — изрева Хоукмун и посочи с острието на сабята хленчещия Сталников. — Но сега ще отмъстя за всичко, което е направил с теб!
— Не! — пищеше Сталников. — Не е честно!
Изелда избухна в сълзи.
Сталников се озърташе отчаяно.
— Къде са моите верни другари — къде са смелите ми войни?
— Избиха се по между си, за да задоволят перверзния ти вкус — рече му Хоукмун. — А малкото, които оцеляха, ние пленихме.
— Моята женска армия! Искам красотата да завладее Украйна! Върнете ми наследството на Сталников…
— Ето го твоето наследство — каза Хоукмун и вдигна сабята.
Сталников скочи от върха на трона и побягна към вратата, но спря, когато осъзна, че пътят за бягство е отрязан от Рицаря в Мрамор и Злато.
Лудия бог свърна внезапно към тъмната част на залата и се изгуби от погледите им.
Хоукмун слезе от трона и се приближи до Изелда, която лежеше на пода и тихо плачеше. Той се надвеси над нея и погали нежно окървавените й пръсти.
Девойката вдигна глава.
— О, Дориан. Как ме откри? О, моя любов…