— Благодари на Руническия жезъл — прогърмя гласът на Рицаря в Мрамор и Злато.
Хоукмун се извърна и се засмя облекчено.
— Не може да ти се отрече постоянство, Рицарю.
Но Рицаря в Мрамор и Злато не отговори, а продължи да стои неподвижно като статуя.
Хоукмун напипа ремъците, с които бе закопчан зловещия, покрит с шипове костюм на девойката и се зае да ги разкопчава.
— Открий Лудия бог — продължи Рицаря. — Не забравяй, амулетът е твой. Той ще те дари със сила.
— А може би ще ме лиши от разсъдък? — погледна го Хоукмун.
— Не, глупако, той ти принадлежи по право.
Хоукмун спря, впечатлен от гласа на Рицаря. Изелда докосна ръката му.
— Аз ще се справя — рече тя.
Хоукмун се надигна, погледна към мрака, където бе изчезнал Лудия бог и извика:
— Сталников!
Някъде от дъното на залата блесна алено сияние. Хоукмун приведе глава и продължи в ниската част на залата. Пред него се чуваше хленчене, което ставаше все по-силно.
Източникът на червеното сияние непрестанно се приближаваше, а заедно с това се усилваше и хленчът. Най-сетне светлината стана толкова ярка, че Хоукмун успя да различи Лудия бог, застанал пред грубо измазана стена, със сабя в ръка.
— От тридесет години те чакам, германецо — произнесе той с неочаквано спокоен глас. — Знаех, че някой ден ще дойдеш, за да разрушиш плановете ми, да унищожиш моите идеали, да потъпчеш всичко, за което съм работил. Но все се надявах да избегна тази опасност. И може би ще успея.
При тези думи Лудия бог изкрещя и се нахвърли срещу Хоукмун, вдигнал сабята за удар.
Хоукмун отби с лекота атаката, измъкна се от прегръдката на Лудия бог и пъргаво опря острие в сърцето му. Няколко секунди Хоукмун разглеждаше с нескрито съжаление посивелия безумец. Светлината на камъка озаряваше лицата им в червено. Сталников понечи да се помоли с дрезгав глас, после сведе отчаяно глава.
Хоукмун заби острието на сабята право в сърцето на Лудия бог. После се завъртя и си тръгна, оставяйки зад себе си трупа и неговия амулет.
Четвърта глава
Силата на амулета
Хоукмун загърна треперещата Изелда в своя плащ. Момичето продължаваше да плаче, но намери сили да се изправи и се облегна на гърдите на Дориан. Близо до тях, все така неподвижен стоеше Рицаря в Мрамор и Злато.
Докато Хоукмун успокояваше Изелда Рицаря неочаквано размести огромното си тяло и закрачи към дъното на залата, където все още лежеше трупа на Сталников.
— О, Дориан, не зная дали имаш представа какви ужаси преживях през тези няколко месеца. Първо ме заловиха някакви разбойници и ме откараха на стотици мили. Не зная дори как се наричаше това пъклено място. Не помня нищо от последните няколко дни, когато дойдох на себе си, бях протегнала ръце към теб, обладана от ужасяващото желание да те убия…
Хоукмун я притисна към гърдите си.
— Само един кошмарен съм, мила моя. Ела, да тръгваме. Ще се завърнем в Камарг, където ще сме в безопасност. Кажи ми, какво стана с баща ти и другите?
Очите й се разшириха.
— Не знаеш ли? Мислех, че си се върнал, преди да тръгнеш да ме търсиш.
— Не зная нищо, освен слухове. Как са Боуджентъл, фон Вилач, графът…?
Тя сведе поглед.
— Фон Вилач загина поразен от огнестрел при едно сражение на северната граница. А графът…
— Какво?
— Когато за последен път го видях баща ми лежеше болен и дори изключителните целебни умения на Боуджентъл изглежда не бяха в състояние да го изправят на крака. Каза, че Камарг скоро ще падне — смяташе, че си мъртъв, след като не се завърна на време.
Погледът на Хоукмун помътня.
— Трябва да се върна час по-скоро в Камарг — дори само за да вдъхна живот на графа. След като и ти си изчезнала, вероятно силите му съвсем привършват.
— Ако въобще е още жив — произнесе тихо тя.
— Трябва да е жив. Щом Камарг все още се държи, значи граф Медни е жив.
Откъм тунела долетя тропот на ботуши. Хоукмун скри Изелда зад себе си и извади сабята.
Вратата се отвори и вътре нахлу задъханият Оладан, следван от д’Аверк.
— Войници на Тъмната империя — рече Оладан. — Повече, отколкото бихме могли да надвием. Вероятно са дошли да огледат замъка и околностите му за нови жертви.
Д’Аверк избута встрани косматия дребосък.
— Опитах се да ги успокоя, рекох им, че по право аз трябва да ги командвам, защото рангът ми е по-голям от този на техния водач, но… — той сви рамене. — Изглежда д’Аверк вече няма ранг в редовете на Гранбретан. Проклетият пилот на орнитоптера е живял достатъчно дълго, за да разкаже на открилите го войници за моето предателство. Сега вече и аз съм извън закона също като теб…