Сега вече Хоукмун не се съмняваше, че отсреща стои именно д’Аверк. Едва ли имаше друг водач, с подобна осанка и такъв на пръв поглед изморен от всичко глас. Гигантът подаде мегафона на пилота, сетне помогна на своя водач да се дотътри до бойницата, където д’Аверк се подпря и загледа надолу към улицата.
Хоукмун се постара да овладее гнева си и се опита да прецени разстоянието до кулата. Ако скочи през процепа в стената, ще може да премине по серия от ниски плоски покриви, които завършваха с каменна купчина, чийто отсрещен край опираше в основата на кулата. А от там до бойницата пътят не изглеждаше много. Нямаше съмнение обаче, че щяха да го забележат веднага щом напусне прикритието си. Би могъл да тръгне по тъмно, но тогава Оладан можеше и да не е между живите.
Хоукмун плъзна разколебано длан по гладката повърхност на черната перла — спомен от робството, наложено му от Гранбретан. Знаеше, че ако се предаде, ще го убият незабавно, или ще го отведат в сърцето на Тъмната империя, където щяха да го подложат на безкрайни и перверзни мъчения, за да позабавлява господарите на Гранбретан. Помисли си за Изелда, на която бе дарил обичта си, за граф Медни, на когото бе обещал, че ще се върне за да помогне в борбата с Тъмната империя — и за Оладан, на когото пък се бе заклел във вечна вярност, след като дребният човекозвяр му бе спасил живота.
Имаше ли право да пожертва приятеля си? Би ли могъл да оправдае подобна постъпка, дори ако логиката подсказваше, че трябва да остане жив на всяка цена, за да продължи борбата срещу Гранбретан? Но Хоукмун осъзнаваше, че логиката тук не може да бъде от полза. Съзнаваше също така, че жертвата му може да е напразна, защото нямаше никакви гаранции, че водачът на Мечките ще освободи Оладан, веднъж сложил ръка на Хоукмун.
Дориан прехапа устни, стисна здраво дръжката на сабята, сетне взе решение, промуши се през отвора в стената и като се вкопчи с ръка в каменния парапет, размаха острието така, че да го зърнат от кулата. Д’Аверк лениво завъртя глава.
— Първо пусни Оладан и тогава ще дойда при теб — извика Хоукмун. — Защото, ако питаш мен, всички гранбретанци са долни лъжци. Имаш моята дума, че веднага щом освободиш Оладан ще се предам доброволно.
— Може и да сме лъжци — произнесе апатичният глас, — но глупаци не сме. Нима мога да се доверя на думата ти?
— Аз съм дук на Кьолн — произнесе скромно, но гордо Хоукмун. — Никой от моя род не лъже.
Тих, подигравателен смях отекна зад мечата маска.
— Ти може да си наивник, Дориан Хоукмун, но сър Хюлам д’Аверк не е. Ще ми позволиш ли да предложа компромисно решение?
— И какво е то? — запита предпазливо Хоукмун.
— Предлагам ти да изминеш половината от разстоянието, което ни дели, така че да си в обсега на огнестрелите в орнитоптера и тогава ще освободя твоя слуга. — Д’Аверк се изкашля отпаднало и се подпря на бойницата. — Какво ще кажеш?
— И това ако е компромис — извика Хоукмун. — Така ще убиеш и двама ни, без да рискуваш нищо.
— Скъпи мой милорд дук, кралят-император Хуон предпочита да те получи жив и здрав. Уверен съм, че го знаеш. В такъв случай, не разбираш ли, че рискувам собствените си интереси? Ако те убия, най-много да получа баронство, но докарам ли те жив в двореца на краля, титлата пер не ми мърда. Ама ти не си ли чувал нищо за мен? Всички ми викат амбициозният Хюлам д’Аверк.
Въпреки, че предложението звучеше искрено, Хоукмун знаеше добре, че французинът е известен със своята изобретателност. И макар наистина цената му да бе далеч по-висока жив, не беше изключено ренегатът да реши, че не бива да рискува и да убие Хоукмун веднага щом навлезе в обсега на огнестрелите.
Хоукмун обмисли двете възможности, после въздъхна.
— Май ще трябва да приема предложението ти, сър Хюлам. — Той приклекна, готов да скочи на ниските, плоски покриви под него.
И тогава Оладан извика:
— Не, дук Дориан! Нека ме убият! Животът ми не струва тази жертва!
Хоукмун продължи, сякаш не беше чул гласа на своя приятел, отлепи се от корниза и се приземи меко върху покрива. Каменната плоча под краката му потрепери и за миг Хоукмун си помисли, че няма да удържи тежестта му. Но плочата издържа и той затича по нея право към кулата.
Оладан отново изкрещя нещо и се задърпа в ръцете на двамата войни.
Без да му обръща внимание Хоукмун продължаваше напред, стиснал сабята в ръка, но забравил, че може да му потрябва.
Изведнъж Оладан успя да се отскубне и се втурна по тясната площадка, следван от проклинащите гръмогласно войници. Хоукмун го зърна тъкмо когато Оладан спря в дъното на площадката, поколеба се за миг, сетне се преметна през парапета.