Оладан посочи с ръка пред себе си и същевременно измъкна сабята.
— На това ли ти мирише, д’Аверк?
В горния край на тунела се бяха изправили шестима войни на Тъмната империя, принадлежащи към Ордена на невестулката, ако се съдеше по зурлестите им маски. Ръцете им бяха положени върху дръжките на мечовете, а очите им горяха от желание да убиват.
— В колесницата, бързо! — нареди им Хоукмун, а междувременно невестулките заслизаха към тях.
В предния край на колесницата имаше издигната платформа, на която да се изправи кочияшът и там стърчеше дръжката на дълъг камшик. Хоукмун скочи на платформата, размаха камшика и изплющя с него над главите на чудовищата.
— Станете, чудовища! Станете! — Котките се изправиха на меките си лапи. — Тръгвайте — напред!
Могъщите животни се втурнаха като едно и колесницата подскочи от внезапното движение. Маскираните войни закрещяха като обезумели, когато забелязаха препускащите към тях космати чудовища. Някои побягнаха назад, останалите бяха повалени от котките и смазани под тежките железни колела.
А чудната колесница изскочи навън, в сивия дъждовен ден, врязвайки се в редиците на войните-невестулки, които се бяха отправили към входа на тунела, за да узнаят причината за тази шумотевица.
— Къде е рицарят? — извика Хоукмун сред настъпилата в двора врява. — Къде ми е седлото?
Ала Рицаря в Мрамор и Злато не се виждаше никъде, нямаше го и конят на Хоукмун, с неговото старо седло.
Неколцина гранбретанци се опитаха да спрат с ръце и оръжия колесницата, но Хоукмун ги разпръсна с камшика, докато отзад д’Аверк и Оладан отбиваха атаките им със саби.
— Карай към вратата! — извика д’Аверк. — Побързай — всеки миг ще ни спрат!
— Къде е рицарят? — Хоукмун се озърташе като обезумял.
— Сигурно ни чака отвън! — извика отчаяно д’Аверк. — Карай, Дориан, инак сме обречени!
Изведнъж Хоукмун зърна коня си над главите на щурмуващите ги противници. Ала седлото бе изчезнало и той не знаеше в чии ръце може да е попаднало.
— Къде е Рицаря в Мрамор и Злато? — извика Хоукмун, завладян от паника. — Трябва да го намеря. Онова, което носех в джобовете на седлото бе жизнено важно за оцеляването на Камарг!
Оладан го сграбчи за рамото и отвърна:
— Но ако не се измъкнем незабавно, ще загинем всички — включително и Изелда!
В объркването си Хоукмун почти бе изгубил способността си да взема решения, но веднага щом думите на Оладан проникнаха в замъгленото му съзнание той извика на чудовищата, размаха камшика и ги подкара към спуснатия мост, зад който блестеше спокойната повърхност на езерото, а войските на гранбретанците останаха зад тях.
Със скорост, далеч по-голяма от тази на обикновените коне, огромните котки теглеха колесницата по брега на забуленото в мъгла езеро, а после свърнаха по калния път, който водеше към далечните хълмове. Почвата под тях беше мека и податлива, но чудовищата се носеха с лекота, сякаш нищо не можеше да ги спре.
— Бих искал да отбележа, — поде д’Аверк, който изглежда бе повъзвърнал самообладанието си, — че се движим прекалено бързо.
Оладан се опита да се усмихне, но лицето му бе твърде опънато. Той бе приклекнал в далечния край на колесницата и притискаше до себе си Изелда, опитвайки се да я запази от ударите.
Хоукмун не отговори. Стиснал здраво поводите, той продължаваше да пришпорва животните. Лицето му бе побледняло, очите му горяха гневно и той непрестанно си повтаряше, че е бил измамен от човека, който твърдеше, че е негов главен съюзник в борбата срещу Тъмната империя — измамен и изоставен от на пръв поглед непокварения Рицар в Мрамор и Злато.
Седма глава
Среща в хана
— Хоукмун, в името на Руническия жезъл, спри! Спри, човече! Ти си обладан от зъл дух! — крещеше д’Аверк с изплашено изражение и дърпаше Дориан за ръкава, докато той плющеше с бича над задъханите чудовища. Вече часове препускаха с колесницата, оставили бяха зад себе си две реки и сега, късно през нощта — се носеха през някаква гора. Всеки миг можеха да се ударят в изпречило се на пътя им дърво и да загинат. Дори могъщите котки показваха явни признаци на умора, но Хоукмун продължаваше да върти бича над тях.
— Хоукмун! Ти си полудял!
— Предадоха ме! — отвърна Хоукмун. — Измамен! В джобовете на седлото бях скрил спасението на Камарг, а Рицаря в Мрамор и Злато ми го отне. Той ме измами. Подхвърли ми някакво камъче със съмнителна стойност в замяна на една машина, чиято мощ бе неограничена! Напред, чудовища, напред!