— А ти нищо ли не спомена за нас? — попита Хоукмун.
— Разбира се, че не.
Хоукмун се успокои, но не напълно.
Д’Аверк подритна с крак вързопа.
— Вижте — четири наметала с качулки, каквито носят светите хора по тези места. Така ще скрием лицата си. Научих, че на един ден път на юг има по-голям град, където се събирали търговците на коне. Утре можем да сме там и да си купим отпочинали животни. Харесва ли ви моята идея?
Хоукмун кимна замислено.
— Да. От коне имаме нужда.
Градът се наричаше Зорванеми и буквално гъмжеше от пъстро облечени селяни, дошли да купуват, или продават коне. Тържището бе на единия край на града, близо до мегдана и бе изпълнено докрай с най-различни впрегатни животни — от малки неукрепнали кобилки, до тежки товарни коне.
Когато пристигнаха вече се свечеряваше и пазарът бе пред закриване, та се наложи да се настанят в един хан в покрайнините, близо до тържището, така че още рано на следващата сутрин да купят каквото им е необходимо. От време на време срещаха патрули от гранбретанци, но войниците не обръщаха внимание на загърнатите в наметала монаси, които бързо се смесваха с тълпата — пък и наблизо имаше няколко манастира, та видът на божи служители по улиците се смяташе за нещо обичайно.
В голямата одая на хана поръчаха греяно вино и сушено месо, а после се заеха да изучават картата, която бяха купили, като тихичко обсъждаха помежду си най-прекия маршрут до южна Франция.
Малко по-късно вратата на хана се разтвори широко и отвън нахлу хладния нощен въздух. Над глъчката от разговори и смях внезапно се разнесе хрипливият нетърпящ възражение глас на някакъв мъжага, който нареди да донесат вино за него и приятелите му и предложи на ханджията да му потърси момичета, за да ги забавляват.
Хоукмун вдигна глава и веднага позна мъжа — както той, така и другарите му принадлежаха към Ордена на мечката — орденът, от който доскоро беше и д’Аверк. Благодарение на набитите си, мускулести тела и тежките шлемове с мечи муцуни те приличаха досущ на животното, което бяха избрали за свой символ.
Ханджията се озърташе уплашено, покашляше нервно и накрая събрал смелост, попита какво вино ще искат войниците.
— Каквото и да е — но да е силно и много — извика водачът. — Същото се отнася и за жените. Къде са момичетата, които поръчах? Дано да са по-красиви от тукашните коне. Хайде, човече, побързай. Цял ден сме били на тържището — нали трябва да помогнем на това забутано градче та и то да процъфти. Време е да си получим заслуженото.
Изглежда войниците са били изпратени тук за да закупуват коне за армията на Тъмната империя — вероятно за поредната кампания срещу Чехия, чиято граница бе съвсем наблизо.
Хоукмун, Изелда, Оладан и д’Аверк се загърнаха по-плътно в наметалата си и продължиха да отпиват от виното, без да поглеждат настрани.
Три млади жени помагаха на ханджията в поднасянето, както и двама мъже. Когато една от жените мина покрай водача на мечките той внезапно я сграбчи и притисна мечата маска към лицето й.
— Хайде, момиченце, дай целувка на старата свиня — изрева той.
Девойката се гърчеше в лапите му, опитвайки се да се освободи, но войникът я държеше здраво. В хана се възцари напрегната тишина.
— Защо не дойдеш с мен навън? — продължи водачът. — Нещо съм се разгонил напоследък.
— О, не, моля ви, пуснете ме — хлипаше момичето. — Другата седмица ще се омъжвам.
— Ще се омъжваш, а? — захили се войникът. — Чакай тогава да те науча на някои неща, които една вярна съпруга трябва да знае.
Момичето изпищя и се задърпа с удвоени усилия. Никой в хана не помръдваше.
— Хайде де — рече пресипнало гранбретанецът. — Да излезем навън…
— Не искам — заплака момичето. — Не искам, преди да се омъжа.
— Ама това ли било? — ухили се маскираният войн. — Добре, тогава първо ще се оженим, а после каквото ти обещах. — Той се завъртя и неочаквано впи поглед в четиримата приятели, настанили се в най-тъмния ъгъл на хана. — Ей, вие не сте ли монаси? Един от вас трябва да ни ожени. — И преди Хоукмун да успее да реагира, гранбретанецът скочи от масата и дръпна Изелда за ръкава. — Хайде, отче, да ни оже… в името на Руническия жезъл! Що за монах си ти?
Качулката на Изелда се бе смъкнала назад, разкривайки красивите й руси коси.
Хоукмун скочи на крака. Нямаше друг изход — трябваше да се бият. Оладан и д’Аверк го последваха.
Тримата другари измъкнаха като един сабите, които бяха скрили под наметалата си и се нахвърлиха срещу бронираните войни, като викаха на момичетата да се пазят.