Първото им преимущество бе изненадата, второто — че мечите войни бяха пияни. Острието на Хоукмуновата сабя се плъзна по гръдната пластина на водача и го прониза право в сърцето, още преди той да е извадил оръжието си. Оладан посече един от войниците в крака, докато д’Аверк с ловко движение обезоръжи своя противник и елегантно го довърши.
Битката се разгоря с пълна сила, а посетителите наскачаха и се изпокриха — едни се долепиха до стените, а други налягаха под масите и скамейките. Но всички останаха, за да се любуват на зрелището.
Оладан реши, че в хана не си заслужава да демонстрира рицарски бой и вместо това скочи на гърдите на най-едрия от гранбретанците, измъкна закривения си кинжал и го забоде в очните отвърстия на маската, докато мечият войн се опитваше да се отскубне от своя дребен и пъргав противник.
Д’Аверк най-сетне бе попаднал на противник със значителен фехтовачески опит и бавно отстъпваше назад, към стълбата, докато Хоукмун се защитаваше отчаяно срещу въоръжения с бойна секира гранбретанец, който я размахваше като побеснял, все не улучваше когото трябва, а сечеше подпорите на хана и посипваше всичко наоколо с трески.
Хоукмун се опитваше да се освободи от омоталото се в краката му наметало и същевременно да отбива ударите на секирата. Ето че пристъпи встрани, препъна се в наметалото и падна. Войнът със секирата се изправи над него, изрева победоносно и замахна, готов да нанесе последния удар.
Хоукмун се претърколи на пода и в същия миг острието на секирата изсвистя във въздуха и се заби в дюшемето, приковавайки плаща му. Хоукмун използва мига, когато противникът изскубваше забитата секира, завъртя се и го посече във врата. Гранбретанецът изстена и се стовари тежко на колене. Хоукмун го ритна в лицето, маската отлетя встрани, а отдолу се показа изкривено от болка червендалесто лице, после замахна със сабята и я заби дълбоко в разтворената уста на мечия войн, а подът под краката му се покри с шурналата кръв.
Хоукмун се озърна. Съвсем наблизо Оладан очевидно беше изпаднал в беда. Едрият мъжага го бе сграбчил за шията и го въртеше заплашително около себе си. Хоукмун се хвърли към него и го промуши в корема, стиснал дръжката с две ръце, а острието премина през кожената ризница и плътта под нея като през масло. Мъжът изпищя, строполи се на пода и започна да се гърчи в предсмъртни болки.
В това време Оладан и Хоукмун нападнаха отзад противника на д’Аверк, сабите им блеснаха за миг и той също като предишните бе покосен.
Не оставаше нищо, освен да довършат ранените.
Хоукмун огледа задъхан кървавата баня, която неволно бяха устроили в хана.
— Добра работа свършихме, за група странстващи монаси — рече той.
Д’Аверк го погледна замислено.
— Може би — отвърна тихо той. — Но дали да не сменим дрехите, които използвахме за прикритие?
— Какво искаш да кажеш?
— По пода са разхвърляни достатъчно части от мечи доспехи, та да се преоблечем и четиримата, пък и аз все още пазя моите собствени. освен това владея тайния език на ордена. Ако имаме късмет ще можем да пътуваме безпрепятствено дегизирани като онези, от които доскоро се бояхме най-много — войните на Тъмната империя. Нали се чудехме как да пресечем тези земи, в които имперското войнство е разположена най-гъсто — ето това е начинът.
Хоукмун се замисли. Макар и налудничаво на пръв поглед, предложението на д’Аверк не беше лишено от смисъл, още повече, че французинът добре познаваше нравите и езика на противника.
— Добре — кимна Хоукмун. — Може би си прав, д’Аверк. Така ще можем да се движим по оживените пътища — където най-често се срещат войници на Тъмната империя, но пък същевременно ще пристигнем далеч по-бързо в Камарг.
Не оставаше нищо друго, освен да навлекат разхвърляните доспехи.
— Уверен съм, че присъстващите ще запазят в тайна случилото се — промърмори д’Аверк. — Инак току виж са ги наказали за убийството на шестима гранбретанци.
Докато се обличаха, Оладан потъркваше навехнатата си в боя ръка.
— Жалко — каза той. — Можехме да се прочуем за този подвиг.
Осма глава
Станът на гранбретанците
— Проклети да са планинските гиганти! Няма да минем една миля и ще се задуша в това нещо! — разнесе се приглушеният глас на Оладан, докато дребосъкът се опитваше да се освободи от притискащата го тежка метална маска. Четиримата седяха в стаята над голямата одая на хана и мереха пленените доспехи.
Хоукмун също намираше маската за крайно неприятна. Не стига, че не му беше по мярка, но и го задушаваше. Беше носил подобен шлем, когато бе облякъл дрехите на барон Мелиадус, но мечите доспехи се оказаха далеч по-тежки и не така удобни. За Изелда новата премяна бе истинско изтезание. От всички само д’аверк бе привикнал, а и разполагаше със собствените си доспехи, така че не му оставаше нищо друго, освен да се забавлява, докато гледаше недоволните им физиономии.