— Нали няма да сваляме маските си, Дориан? — попита Изелда.
— Не се бой — успокои я д’Аверк. — За един истински гранбретанец е нещо нормално дори да спи с маската си, а това, което ненавижда е да разкрива лицето си.
За Хоукмун не остана скрита умората в гласа на Изелда и той си даде сметка, че искат или не, ще трябва да останат в стана на гранбретанците, за да си отдъхнат.
Знаеха, че станът ще е голям, но дори не предполагаха, че ще бъде с подобни размери. В далечния му край, който стигаше почти до хоризонта, се виждаха белите крепостни стени на Брадичла, а зад тях кулите и фасадите на по-високите сгради.
— Колко е красив — въздъхна д’Аверк, оглеждайки града. — Жалко, че утре ще падне. Глупаци са, че се съпротивляват на подобна сила.
— Толкова много войски — чудеше се Оладан. — Не са ли излишни подобни усилия заради едно малко градче?
— Тъмната империя иска да приключи бързо тази война — обясни Хоукмун. — Виждал съм и по-големи от тази армия да нападат далеч по-малочислени селища. Все пак, в толкова обширен лагер организацията едва ли е на нужното ниво. Мисля, че можем спокойно да се скрием в него.
Навсякъде се виждаха палатки, големи навеси, дори шатри, пламтяха буйни огньове и клади, на които се приготвяха най-различни храни, имаше и купища сено за конете, мулетата и товарния добитък. Безброй роби тикаха тежките обсадни машини из калта около лагера, ръководени от войни от Ордена на мравката. Знамена плющяха на вятъра, а пред по-големите палатки бяха забити пилони с гербовете на съответните войскови подразделения. Отдалеч всичко това приличаше на някакво неимоверно животинско стълпотворение — виждаха се групи от вълци, богомолки присядаха край огъня за да побъбрят с къртиците (от инженерния Орден), докато на други места кръжаха пчели или се блъскаха кучета, плъхове, лисици, тигри, мечки, мухи, хрътки, волове, вълчици и какво ли не още.
Хоукмун дори успя да разпознае няколко знамена — на Адаз Промп, дебелият Гранд констебъл на Ордена на хрътката, пламтящия флаг на Бренал Фарну, гранбретански барон и главнокомандуващ Ордена на плъха, тук беше и Шенегар Трот, граф на Съсекс. Вероятно това бе последният град от приключващата военна кампания и затова тук се бе струпала цялата армия, а военачалниците бяха дошли за да се попъчат с доспехите си. Не след дълго се появи и самият Шенегар Трот, излегнал се в носилка, закрепена на два коня и облечен в брокат и скъпоценности, а на лицето си носеше сребърна маска, пародираща тъжно човешко изражение.
Шенегар Трот имаше вид на мекушав и тъповат аристократ, съсипан от гуляйджийския живот, но Хоукмун го бе виждал по време на битката за Вейцнанската крепост край Рейн, когато Трот скочи с коня си в реката, пресече я по дъното без да се показва над водата и се появи зад гърба на противника — за всеобща изненада. Но това бе типично за всички велможи на Тъмната империя. На пръв поглед изглеждаха отпуснати, дори мързеливи, отдадени на удоволствията, ала в действителност бяха силни като животните, на които подражаваха, а не им липсваше и храброст — дори в излишък. Същият този Шенегар Трот веднъж отсече ръчичката на малко дете и я погълна лакомо пред очите на собствената му майка — принудена на сила да присъства на това ужасяващо пиршество.
— Да тръгваме — предложи Хоукмун и въздъхна дълбоко. — Ще спрем на другия край на лагера, а утре отрано ще опитаме да се измъкнем незабелязано.
Четиримата поеха бавно през лагера. От време на време срещаха по някой войн с меча маска, който поздравяваше бодро д’Аверк и получаваше отговор на същия тайнствен език. Когато наближиха другия край на лагера спряха и слязоха от конете. Не се тревожеха, че ще ги разпознаят, защото все още носеха доспехите и маските, които бяха взели от войниците в хана. Докато вдигаха палатката д’Аверк се навърташе наоколо и наглеждаше работата им. Обясни им, че за рицар с неговия ранг било недопустимо да помага на хората си.
След известно време покрай тях премина група инженери от Ордена на язовеца, които тикаха количка, натъпкана с резервни остриета за секири, дръжки на саби, накрайници за стрели, върхове на копия и прочие. Имаха и точиларска машина.
— С нещо можем ли да ви помогнем, мечи братя? — попитаха те, като спряха край малкия лагер.
Хоукмун измъкна нащърбената си сабя.
— Ей това нещо се нуждае от заостряне.
— Аз пък си изгубих кочана със стрелите — приближи се Оладан и огледа нахвърляните на дъното разнообразни стрели.
— А приятелчето ви? — попита един от язовците. — Та той няма дори сабя.
Посочил бе към Изелда.