— Попитах те, братко мой, дали ще пийнеш с нас. А сега си свали маската!
Хоукмун знаеше, че нито един член на Ордена не би посмял да нареди на свой брат да си свали маската — освен, ако не го подозираше в измама. Той отстъпи назад и извади сабята.
— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, братко, но няма да пия с теб. Обаче с радост ще кръстосам сабята си с твоята.
Оладан скочи до него, измъкнал своето оръжие.
— Кой си ти? — изръмжа мечият войн. — И защо носиш знаци на друг орден. Каква е тази работа?
Хоукмун отметна назад шлема си, разкривайки своето бледо лице, увенчано с черна перла на челото.
— Аз съм Хоукмун — рече простичко той и скочи сред изумените противници.
Петима от мечите войни издъхнаха, преди шумът от битката да привлече околните. Отвсякъде наизлизаха войници, появиха се и конници. Надигна се глъчка. Хоукмун и приятелите му потънаха в развълнувано хорско море. Дориан продължаваше да се отбранява, но не след дълго бе притиснат от превъзхождащия ги многократно противник и накрая повален с тежък удар в гърба.
Замаян, отпаднал той почувства, че го изправят на крака, а после го отвеждат пред някаква едра фигура, възседнала кон. Махнаха му маската и той вдигна очи към конника.
— Ах, каква приятна среща, дук Дориан — разнесе се зад шлема нечий дълбок и музикален глас, глас изпълнен със злоба и заплаха, глас, който Хоукмун смътно разпозна.
— Значи не напразно съм бил толкова път — продължи конникът, обръщайки се към човека до него.
— Радвам се, милорд — отвърна другият. — Надявам се, че възвърнах доверието към себе си в очите на краля-император?
Хоукмун втренчи поглед в говорещия. Очите му пламнаха, когато позна покритата с орнаменти маска на д’Аверк.
— Значи ти си ни предал? — произнесе дрезгаво Хоукмун. — Още един предател! Нима съм обречен вечно да бъда изоставян? — той направи опит да се отскубне и да сграбчи д’Аверк за ръката, но го притиснаха назад.
Д’Аверк се изсмя.
— Колко си наивен, Дориан…
А след това се закашля отпаднало.
— Спипахте ли и останалите? — попита конникът. — Момичето и косматия дребосък?
— Да, ваше превъзходителство — отвърна един от мъжете.
— Тогава отведете ги в моя лагер. Искам лично да ги разпитам. Днес имах много успешен ден.
Девета глава
Пътят на юг
Докато водеха Хоукмун, Оладан и Изелда през лагера, сред любопитните тълпи, над главите им се разрази буря и знамето, пред което спряха, плющеше оглушително на вятъра.
Внезапно небосклона се разцепи от ослепителна светкавица, последвана от тътен. Светкавиците се сипеха една след друга — като мощен авангард на наближаващата буря, озарявайки всичко наоколо в ярка светлина. Хоукмун изпъшка, когато позна герба на знамето, опита се да заговори Изелда и Оладан, но в този момент ги въведоха в просторен павилион, където маскираният войн се бе настанил на едно покрито с дърворезба кресло, а до него стоеше д’Аверк. Мъжът в креслото носеше маската на Ордена на вълка. Ако се съдеше по знамето, той бе самият Гранд констебъл на този орден, един от най-знатните благородници на Гранбретан, Първи Военачалник на армията на Тъмната империя под предводителството на краля-император Хуон, барон фон Кройден — един човек, когото Хоукмун смяташе за мъртъв, защото го бе убил със собствената си ръка.
— Барон Мелиадус! — възкликна изненадано той. — Значи не си загинал в Хамадан!
— Не, Хоукмун, не срещнах смъртта си, макар че ти ми нанесе тежка рана тогава. Все пак успях да избягам от бойното поле.
Хоукмун намери сили да се усмихне.
— Малцина от хората ти се отърваха. Не само ви победихме — ние ви смазахме.
Мелиадус нагласи отново вълчата маска и се обърна към един поручик, изправен наблизо.
— Донесете вериги. Много вериги и да са тежки. Оковете тези псета и ги заключете с катинари, каквито никой не може да отключи. Този път ще взема всички необходими мерки, за да ги откарам в Гранбретан.
Той стана от креслото, спусна се по стъпалата и втренчи поглед в Хоукмун.
— Да знаеш само колко често сме си говорили в двореца за теб. Измислихме ти специални, от изтънчени по изтънчени мъчения, които ще бъдат осъществени под надзора лично на крал Хуон, предателю. Поне две години те делят от смъртта, но всеки миг ще бъде агония за ума и тялото ти. Колкото и да си хитър и изобретателен, Хоукмун, този път падна в капана.
Той отстъпа назад и протегна ръкавица към лицето на Изелда, на което се четеше омраза. Тя сведе глава, а в очите й блеснаха гневни пламъчета.