Свечери се, а битката продължаваше. Хоукмун забеляза как една от древните черни кули пламва, подпалена от огъня на десет оръдия, видя я как се люшва, накланя се и накрая се срива с грохот на земята, превръщайки се купчина натрошен камънак. А от редовете на черните орди се надигна победен възглас.
Дойде и нощта, а битката не утихваше. Бойната възбуда достигна дори до тримата оковани пленници във фургона и на челата им изби пот. Наоколо стражите с вълчи маски разговаряха оживено и се смееха, уверени в близката победа. Господарят им бе изчезнал във вихъра на боя, жадуващ да ръководи лично последния щурм, а те извадиха мях с вино и го набучиха със сламки, за да пият през тесните цепки на маските си. С напредването на нощта гласовете им постепенно затихваха и накрая, колкото и странно да бе, стражите потънаха в дълбок сън.
Оладан пръв го забеляза.
— Уж са бдителни, тези вълци, а гледай как захъркаха. Трябва да са уверени, че всичко ще свърши добре.
Хоукмун въздъхна.
— Така е, но въпреки това сме безсилни. Тези проклети вериги са занитени така здраво, че няма никаква надежда да се измъкнем.
— Какво чувам? — разнесе се неочаквано гласът на д’Аверк. — Къде е неизменният ти оптимизъм, Хоукмун? Направо не мога да повярвам!
— Махай се, д’Аверк — извика Хоукмун на французина, който бе изплувал от тъмнината и стоеше до фургона. — Върви да лижеш ботушите на твоя господар.
— Донесох тук едно нещо, — продължи д’Аверк насмешливо, сякаш въобще не го чуваше — за да видя дали ще свърши работа. — При тези думи той измъкна някакъв продълговат предмет от джоба си. — А, забравих да ти кажа, че приспах стражите с моето лекарство.
Хоукмун присви очи.
— Какво е това в ръката ти?
— Дребна, но скъпоценна вещ, която намерих на бойното поле. Вероятно е принадлежала на някой военачалник. В наши дни подобни неща се срещат твърде рядко. По същество това е огнестрел, но съвсем миниатюрен, така че да бъде носен в джоба.
— Чувал съм за тях — кимна Хоукмун. — Но за какво ми е? Не виждаш ли, че съм окован?
— Ах, да, забелязах това. Ако се съгласиш на малък риск може би ще успея да те освободя.
— Това ли е поредната клопка, д’Аверк, която замислихте с барон Мелиадус?
— Наскърбяваш ме, Хоукмун. Защо мислиш така?
— Защото ти ни предаде в ръцете на Мелиадус. Ти си подготвил клопката, още когато разговаря с онези войни от вашия орден, които срещнахме в Карпатия. Ти си ги изпратил да предупредят в лагера, че скоро ще пристигнем, за да могат да ни заловят по-лесно.
— Напълно възможно — съгласи се д’Аверк. — Но има и друго обяснение — например, че вълчите войни са ме познали, проследили са ни, а сетне са уведомили господарите си. Докато се разхождах из лагера научих, че барон Мелиадус бил дошъл, за да ви залови и реших да му се представя и да се опитам да го убедя, че аз нарочно съм ви вкарал в тази клопка. Така поне един от нас щеше да остане на свобода — д’Аверк направи театрална пауза. — Как ти звучи това?
— Като нагла лъжа.
— Добре, нека бъде нагла лъжа. Но нямаме много време. Да опитам ли да разрежа веригите, или предпочиташ да си седиш на топлото местенце, от страх да не пропуснеш последното действие на представлението?
— Гори тези проклети вериги — каза Хоукмун — така поне ръцете ми ще бъдат свободни и ще мога да те удуша — ако ме лъжеш!
Д’Аверк приближи миниатюрния огнестрел до оковите на Хоукмун и се прицели внимателно. После натисна едно малко лостче и от дулото бликна ослепително ярък лъч. Болката от топлината бързо стана нетърпима, Хоукмун отвори уста за да изкрещи и в този момент една от скобите изтрака на пода на фургона. Дясната му ръка бе свободна. Той я потърка и подскочи, когато докосна нагорещения метал.
— Побързай — прошепна д’Аверк. — Дръж високо веригата. Този път ще е по-лесно.
Не след дълго Хоукмун бе напълно свободен и двамата се заеха с Изелда и Оладан. Д’Аверк ставаше все по-неспокоен.
— Донесъл съм сабите ви — рече той — и нови маски, както и коне. Следвайте ме. И побързайте, преди Мелиадус да се е върнал. Да ви призная, очаквах го по-рано.
Промъкнаха се в тъмнината към мястото, където бяха завързани конете, а междувременно нагласиха маските и запасаха сабите. После се метнаха в седлата.
Изведнъж до ушите им достигна шум от тропот на коне, последван от гръмогласни проклятия, които можеха да принадлежат само на барон Мелиадус.