— Бързо — изсъска д’Аверк. — Препускайте — към Камарг!
Четиримата пришпориха конете и се понесоха надолу по склона на хълма, право към бойното поле.
— Сторете път! — крещеше д’Аверк. — Път, път сторете! Подкрепления за предната линия!
Уплашени войници се разбягваха пред копитата на конете им, докато препускаха из лагера, а зад тях се сипеха проклятия.
Ала все по-наблизо се чуваше и тропотът на копитата — барон Мелиадус и хората му ги настигаха.
— Сторете път! — закрещя още по-силно д’Аверк. Път за барон Мелиадус!
Прескочиха някакви налягали войници, заобиколиха затънали в калта обсадни машини, връхлетяха в подпалена тръстика, а кулите на Камарг бяха все по-близо — както и зловещите закани на настигащия ги Мелиадус.
Конете вече препускаха върху трупове на избити гранбретанци и изведнъж бойната линия остана зад тях.
— Свалете си маските — предупреди ги д’Аверк. — Ако камаргците не познаят Хоукмун и Изелда, ще ни изгорят на място…
Изведнъж мракът бе разцепен от ослепителен лъч, който се размина на милиметри с д’Аверк. Нови подобни светкавици блеснаха зад тях — несъмнено от редовете на хората на Мелиадус. Хоукмун сграбчи ремъка на маската си, дръпна го рязко и я запрати назад.
— Спрете! — долетя до тях гласът на барон Мелиадус. — Ще загинете от огъня на вашите! Спрете, глупаци!
От камаргска страна долетяха нови изстрели и нощта се озари в рубинено сияние. Конете се препъваха в труповете на убитите. Д’Аверк се прикри зад главата на коня, Оладан и Изелда последваха примера му, но Хоукмун извади сабята си и извика с мощен глас:
— Войни на Камарг! Това съм аз — Хоукмун! Хоукмун се завърна!
Огнестрелите не прекратиха стрелбата, но четиримата бегълци бяха вече съвсем близо до една от кулите. Д’Аверк се изправи в седлото.
— Ей, камаргци! Водя ви Дориан Хоукмун, който ще… Изведнъж доспехите му пламнаха. Д’Аверк разпери ръце, извика от болка и увисва на стремената. Хоукмун приближи коня си до неговия и огледа отпуснатото тяло. Бронята бе нагорещена до червено, на места дори разтопена, но д’Аверк изглежда все още дишаше. От изпръхналите му устни долетя пресипнал смях.
— Дали пък не сбърках, Хоукмун, като свързах съдбата си с твоята…
Останалите бегълци спряха конете. Преследвачите, начело с барон Мелиадус, вече бяха съвсем близо.
— Вземи юздите на коня му, Оладан — нареди Хоукмун. — Аз ще го прикрепям в седлото, докато стигнем кулата.
Блесна нова светкавица от огнестрел, този път от гранбретанска страна.
— Хоукмун, спри!
Без да обръща внимание на предупреждението Хоукмун продължи напред, през разкаляната земя, опитвайки се да задържи отпуснатото тяло на д’Аверк.
Последва нов ярък лъч от кулата и Хоукмун извика с пълни гърди:
— Хора на Камарг! Това съм аз — Хоукмун и Изелда — дъщерята на граф Медни!
Светлината угасна. Хората на Мелиадус бяха по петите им. Изелда също се люшкаше в седлото, останала на края на силите си. Хоукмун се приготви за бой с Мелиадус.
Ала изведнъж ги обкръжиха конници на белезникави рогати коне — камаргски гвардейци, излезли на разузнаване.
Един от гвардейците втренчи поглед в лицето на Хоукмун и извика радостно:
— Това е нашият господар Хоукмун! И Изелда! Ах — ето че съдбата отново е на наша страна!
Недалеч зад тях Мелиадус и хората му спряха, щом видяха камаргците. После обърнаха конете и потънаха в мрака.
Призори, когато първите слънчеви лъчи заблестяха по водната повърхност на лагуните и белите биволи излязоха на паша, Хоукмун и приятелите му стигнаха в Медния замък. Вятърът браздеше тръстиките и ги люшкаше като морски вълни, а хълмовете около града бяха отрупани с грозде и други плодове. На върха на най-високия хълм се издигаше Медния замък, непоклатим и стар, на пръв поглед незасегнат от войните, които се блъскаха в границите на малката страна.
Насочиха конете по извития път към замъка, пресякоха двора, където насреща им изтичаха радостни коняри, после влязоха в гостната, по чийто стени висяха безчислените ловни трофеи на граф Медни. Тук бе прохладно, цареше странна тишина, а край голямата камина ги очакваше самотна фигура. И макар, че посрещачът се усмихваше, очите му бяха изпълнени със страх, а лицето му се бе състарило неимоверно, откакто Хоукмун го бе виждал за последен път — мъдрият сър Боуджентъл, поетът-философ.
Боуджентъл прегърна Изелда, после сграбчи ръката на Хоукмун.
— Как е граф Медни? — попита Хоукмун.
— Физически запазен, но е изгубил воля за живот — отвърна Боуджентъл и същевременно даде знак на прислужниците да се погрижат за д’Аверк. — Отведете го в северната кула — в лазарета. Ще се заема с него веднага щом се освободя. Елате — обърна се той към другите. — Вижте сами…