— Хоукмун! Хоукмун! — Конникът отново изправи на задните крака своето подивяло животно. — Хоукмун!
Обладан от силата на Червения амулет, Хоукмун гонеше отстъпващата армия, а от устата му кънтеше триумфален смях. Зад него препускаше граф Медни, страховит в своята златисто-червена броня, от острието му се стичаха ручеи кръв, идеше и Оладан, със захилено космато лице, бляскави очи и пъргава сабя, а по петите им се носеше тържествуващата армия на Камарг, шепа храбреци, които засипваха с подигравки уж всесилната, но отстъпваща гранбретанска мощ.
Но ето, че силата на амулета започна да отслабва и Хоукмун отново почувства предишните си болки, тялото му бе съкрушено от страшната умора, но сега вече това нямаше значение, защото границата, обозначена от съборените кули, бе съвсем близо и нищо не можеше да спре уплашения бяг на противника.
— Днес е велик ден, Хоукмун — извика радостно Оладан.
Граф Медни сбърчи вежди.
— Да — но ще можем ли да удържим победата дълго? Трябва да отстъпим, да се прегрупираме и да намерим подходящо място, защото в открито поле нямаме никакви шансове.
— Прав си — кимна Хоукмун. — Кулите вече ги няма, ще трябва да открием друго подходящо място, където да се укрепим, и мисля че знам къде… — той погледна графа.
— Да, — кимна граф Медни. — Замъкът. — Ще изпратя вест до всички селца и градчета на Камарг да потеглят с колкото могат да носят провизии към Еж-Мортес, където да се скрият зад градските стени…
— Ще можем ли да поберем всички, при подобна продължителна обсада? — попита Хоукмун.
— Ще видим — отвърна графът, докато следеше своята малка армия, която вече бе започнала да се прегрупира. — Но поне ще имат някаква защита, когато войските на Тъмната империя залеят Камарг.
Сълзи блестяха в очите му, когато насочи коня си назад, към замъка.
От своя балкон, в източната част на замъка, Хоукмун наблюдаваше стичащите се към Еж-Мортес тълпи от бежанци, които караха със себе си безчислени глави добитък. Повечето от тях се настаняваха по скамейките на огромния амфитеатър в единия край на града. Войниците също караха провизии, или помагаха на гражданите. Привечер почти цялото население се бе събрало зад градските стени, а къщите бяха претъпкани с обитатели. Хоукмун се молеше да не ги споходи чума, или някоя друга болест, защото тогава щяха да изгубят всякакъв контрол.
Оладан застана до него и посочи с пръст на север.
— Виж — рече той. — Летящи машини.
Хоукмун вдигна глава и зърна на хоризонта огромните орнитоптери на Тъмната империя — сигурен белег, че армията приближаваше насам.
През нощта огньовете на първите пристигнали отреди пламнаха край града.
— Утре — каза Хоукмун, — ще бъде нашата последна битка.
Двамата слязоха в гостната, където Боуджентъл и граф Медни разговаряха оживено. Масата бе отрупана с ястия. Разговарящите вдигнаха глави, за да посрещнат Хоукмун и Оладан.
— Как е д’Аверк? — попита Хоукмун.
— Възвръща си силите — отвърна Боуджентъл. — Има прекрасна физика и каза, че утре би искал да похапне нещо. Разреших му.
В гостната се появи и Изелда.
— Говорих с жените — каза тя. — Всички са се прибрали зад стените. Имаме достатъчно провизии да издържим цяла година, ако започне да колим добитъка…
Граф Медни се усмихна тъжно.
— Битката ще реши всичко далеч преди да е изтекла една година. Как е бойният дух в града?
— Добре — отвърна момичето. — След като научиха за победата ви днес, всички искат да живеят.
— Не е лошо — отвърна граф Медни. — Като се има пред вид, че утре може би всички ще умрем. Ако не утре, то вдруги ден. Не можем да издържим срещу подобна сила, мила моя. Повечето от нашите бойни птици бяха избити, така че не разполагаме със защита от въздуха. Гвардейците също дадоха значителни жертви, а оцелелите войници нямат кой знае какъв опит.
Боуджентъл въздъхна.
— А си мислехме, че Камарг никога няма да падне…
— Не е ли твърде рано да го обричате? — произнесе нечий глас от стълбите и се оказа, че на прага се е изправил д’Аверк, с бледо лице, облечен в бежова нощница, която стигаше до пода. Той закуцука към тях. — С подобен боен дух не ви остава нищо друго, освен да се предадете. Защо не опитате да поговорите за победата?
— Прав сте, сър Хюлам — съгласи се граф Медни и направи опит да си придаде бодър вид. — Да отдадем дължимото и на храната, ще ни трябват сили за утрешната битка.