Д’Аверк се покашля многозначително.
— Аз лично бих предпочел да си остана в града. А ти, Оладан, какво мислиш?
Оладан се усмихна.
— И аз така — докато привикна с всичко.
— Е, и аз съм на същото мнение — каза граф Медни и се засмя. — Но поне сме в безопасност, нали? И народът също. Трябва да сме благодарни за това.
— Мда — кимна замислено Боуджентъл. — Но не бива да подценяваме научния потенциал на Гранбретан. Ако въобще има някакъв начин да ни последват тук — те ще го намерят — бъдете сигурни в това.
Хоукмун го погледна.
— Прав си, Боуджентъл. — Той посочи машината на Ринал, която бе поставена на една празна масичка в средата на гостната и сияеше със същата синкава светлина, която бликаше през прозорците. — А това нещо трябва да пазим като зениците на очите си. Не забравяйте какво ни каза Рицаря — ако бъде унищожено, мигом ще се озовем в нашето време и място.
Боуджентъл отиде до машината и внимателно я вдигна.
— Аз ще се погрижа за нея — каза той.
След като излезе Хоукмун се обърна и отново впери поглед през прозореца, като опипваше замислено Червения амулет.
— Рицаря каза, че ще се върне отново — с послание и мисия за мен — заговори той. — Вече не се съмнявам, че служа на Руническия жезъл и когато Рицаря се появи, ще трябва да напусна Медния замък и нашето убежище и да се върна в предишния свят. Бъди готова за този миг, Изелда.
— Да не говорим сега за това, — каза девойката. — Време е да отпразнуваме нашата сватба.
— Да, време е — кимна усмихнато той. Но не можеше да прогони от ума си мисълта, че някъде зад бариерите на пространството, съществува истинският свят, над който е надвиснала заплахата на Тъмната империя. И макар да се радваше на отдиха и на възможността да прекара известно време с жената, която обича, той знаеше, че един ден ще се завърне в този свят и отново ще се изправи срещу армията на Гранбретан.
Но за момента беше щастлив.