— Но как да ги спрем? — чудеше се Хоукмун. — И с какво бих могъл да ви помогна аз? Вие сигурно разполагате с далеч повече възможности, благодарение на изключителните ви научни познания. А аз имам само една сабя — и тя е в ръцете на д’Аверк!
— Нали казах, че сме свързани с града — продължи да обяснява търпеливо Ринал. — И тъкмо в това е въпросът. Не можем да го напуснем. Много отдавна се отървахме и от такива ненужни неща, като машините. Закопахме ги в един хълм на много мили от Сориандум. Но ето, че сега се нуждаем от една от тези машини, ала няма как да я вземем. Вие можете да го сторите вместо нас, защото макар и смъртни, сте надарени с възможността да се движите на воля.
— С удоволствие ще го направя — съгласи се Хоукмун. — Опишете ми точно къде е тази машина и аз веднага ще отида за нея. Колкото по-рано, толкова по-добре, защото не след дълго д’Аверк ще узнае за бягството.
— Вярно, че бързината е от съществено значение — съгласи се Ринал, — но пропуснах да ви кажа нещо важно. Пренесохме тези машини в онези далечни времена, когато все още можехме да напускаме града, поне на известно разстояние. Но за да сме сигурни, че никой няма да ги докосне в наше отсъствие, построихме едно метално чудовище, което да ги охранява от нежелани посетители. Тази машина-пазач може да убива — и ще погуби всеки, независимо от произхода му, дръзнал да проникне в пещерата.
— И как ще обезвредим това чудовище? — попита Оладан.
— Има само един начин — рече с въздишка Ринал. — Трябва да се сражавате с него и да го победите.
— Разбрах — усмихна се Хоукмун. — Значи, избягахме от една заплаха, за да срещнем друга, макар и по-малка.
Ринал го спря с ръка.
— Не съвсем. Защото решението за това трябва да е изцяло ваше. Ако смятате, че животът ви е по-ценен в името на някоя друга кауза, тогава забравете молбата ни и си вървете.
— Дължа ви своя живот — каза Хоукмун. — И съвестта ми няма да е чиста, ако напусна Сориандум със съзнанието, че градът ви ще бъде унищожен, а жителите — погубени, докато Тъмната империя ще се сдобие с още една възможност да всее хаос сред народите на Изтока. Не — ще извърша каквото се иска от мен, макар че без оръжия задачата изглежда непосилна.
Ринал даде знак на един от сподвижниците си, той изчезна и не след дълго се върна, носейки сабята на Хоукмун, както и късия меч, лъка и стрелите на Оладан.
— Това беше най-лесната част — усмихна се Ринал. — Но освен това сме приготвили още едно оръжие за вас. — Той подаде на Хоукмун миниатюрния прибор, с чиято помощ бе отключил катинарите на веригите. — Запазихме го, когато се разделихме с всички останали машини. Може да отваря всяка брава — достатъчно е само да го насочите към отвърстието. С негова помощ ще проникнете в голямата пещера, където механичното чудовище охранява всички стари машини на Сориандум.
— И коя машина по-точно ви е нужна? — попита Оладан.
— Не е голяма, горе-долу колкото човешка глава. Ще я забележите, защото блести във всички цветове на дъгата. Прилича на кристал, но всъщност е метална. Основата й е от оникс, а над нея е монтиран осмоъгълен предмет. В склада сигурно има две. Ако можете донесете и двете.
— И какво прави тази машина? — попита Хоукмун.
— Ще видите сами, като се върнете с нея.
— Ако се върнем — подчерта с мрачно изражение Оладан.
Четвърта глава
Механичното чудовище
След като се подкрепиха с храна и вино, отмъкнати от продоволствените запаси на д’Аверк от призрачните хора, Хоукмун и Оладан препасаха оръжията и се приготвиха да напуснат къщата. Двама от призрачните подхванаха всеки от тях и ги отнесоха до улицата.
— И нека Руническия жезъл да ви пази — прошепна единият от тях, — защото научихме, че му служите.
Хоукмун се извърна, с намерение да попита откъде другият е чул този слух. За втори път някой споменаваше, че е служител на Руническия жезъл, макар Хоукмун да нямаше ни най-малка представа за това. Но преди да успее да заговори призрачният човек беше изчезнал.
Хоукмун се намръщи озадачено и пое към края на града.
Когато навлязоха сред хълмовете, на няколко мили от Сориандум, двамата спряха за да се ориентират. Ринал им бе казал да търсят грамадна каменна пирамида, издигната преди векове от неговите предци. Най-сетне я забелязаха — нейните излъскани от ветровете каменни плочи лъщяха като сребро на лунната светлина.