— Да — рече той дрезгаво. — Запали ми огън.
Пламъкът моментално угасна. Челото на момчето се сбърчи.
— Е, това не беше много учтиво.
Натаниел затвори очи и изпусна една въздишка.
— Моля.
— Така е много по-добре. — Една малка искра подскочи и подпали близката купчина дърво. Натаниел се дотътри до нея и се сгуши, доближил ръце на сантиметри от пламъците.
Няколко минути джинът остана безмълвен, крачейки насам-натам из стаята. Чувствителността бавно се върна в пръстите на Натаниел, въпреки че лицето му остана вкочанено. След доста време осъзна, че джинът отново се е приближил и клечеше, разсеяно бъркайки в огъня с дълга дървена треска.
— Какво е чувството? — попита той. — Приятно разтапяне, надявам се. — Изчака учтиво някакъв отговор, но Натаниел не отговори. — Едно нещо ще ти кажа — продължи джинът с дружелюбен тон, — ти си интересен индивид. През съществуването си съм познавал доста магьосници и много малко от тях са били толкова самоубийствени като теб. Повечето биха сметнали, че да се появиш и да кажеш на силния си враг, че си му свил съкровището не е адски умна идея. Особено пък, когато си напълно беззащитен. Но виж, ти си различен. Постигна всичко това само за един ден.
— Трябваше — каза Натаниел кратко. Не му се говореше.
— Хм. Без съмнение си имал брилянтен план, който аз — а също и Лавлейс — не можах да разбера. Имаш ли нещо против да ми кажеш какъв беше?
— Мълчи!
Джинът сбърчи нос.
— Това ли ти беше планът? Мога само да кажа, че е доста прост. Все пак не забравяй, че там рискуваше и моя живот, докато получаваше странните си пристъпи на съвест. — Изведнъж той се пресегна в огъня и измъкна един горящ въглен, задържайки го замислено между палеца и показалеца си. — Веднъж имах един господар като теб. И той беше също толкова инатлив и рядко действаше според собствения си интерес. Не живя дълго. — Въздъхна и хвърли въглена обратно в пламъците. — Няма значение — всичко е добре, когато свършва добре.
За пръв път Натаниел погледна джина.
— Всичко е добре?
— Ти си жив. Това брои ли се за добро?
За секунда Натаниел видя лицето на госпожа Ъндъруд да го гледа от огъня. Той потърка очи.
— Не ми се ще да го казвам — рече джинът, — но Лавлейс беше прав. Снощи изобщо не беше на ниво. Магьосниците не постъпват като теб. Добре, че бях там да те спася. И така, къде ще отидеш сега? В Прага ли?
— Какво?
— Ами, Лавлейс знае, че си избягал. Ще те търси, а ти видя на какво е способен, за да те накара да замлъкнеш. Единствената ти надежда е да изчезнеш от сцената и да напуснеш Лондон завинаги. В чужбина ще е най-безопасно. Прага.
— Защо трябва да ходя в Прага?
— Магьосниците там може и да ти помогнат. А и бирата е хубава, както са ми казвали.
Устните на Натаниел се свиха.
— Аз не съм предател.
Момчето сви рамене.
— Ако това не ти влиза в плановете, остава ти единствено да си осигуриш един спокоен, нов живот тук. Има много възможности. Нека да помислим… като те гледам, бих казал, че вдигането на тежести отпада — прекалено си хилав. Това изключва и да станеш работник.
Натаниел се намръщи възмутено.
— Нямам никакво намерение…
Джинът не му обърна внимание.
— Но би могъл да превърнеш дребните си размери в предимство. Да! Чистач, това е решението. Винаги има нужда от малки момченца, които да се катерят в комините.
— Чакай! Аз няма…
— Или пък можеш да станеш чирак на някой тъп каналджия. Ще ти дадат голяма четка, кука и гумено смукало и ще трябва да проверяваш най-тесните канали и да търсиш къде е задръстено.
— Аз няма…
— Там навън е пълно с хиляди възможности! И всичките са по-добри от това да бъдеш мъртъв магьосник.
— Млъкни! — От усилието при повишаването на тона, Натаниел почувства сякаш главата му ще се сцепи на две. — Не ми трябват предложенията ти! — Залитайки се изправи на крака с очи, святкащи от гняв. Подигравките на джина го бяха накарали да превъзмогне умората и скръбта, разпалвайки насъбраната ярост, която внезапно го обзе. Тя беше породена от вината му, от шока и ужасната му мъка и се подхранваше от тях. Лавлейс беше казал, че няма такова нещо като чест, че всеки магьосник действа според собствените си интереси. Много добре тогава. Натаниел щеше да му повярва. Втори път нямаше да направи същата грешка.
Но Лавлейс беше направил една друга грешка. Той бе подценил врага си. Нарече Натаниел слаб, а после се опита да го убие. Само че Натаниел оцеля.
— Искаш да се измъкна? — извика той. — Не мога! Лавлейс уби единствения човек, който някога го е било грижа за мен… — Той спря, говореше на пресекулки, но все пак очите му бяха сухи.