— Ъндъруд ли? Сигурно се майтапиш! Той те ненавиждаше! Той беше разумен човек!
— Имам предвид жена му. Искам възмездие за нея. Отмъщение за това, което той стори.
Ефектът от тези решителни думи малко се развали от джина, който на висок глас го прати на майната му. Той стана, клатейки тъжно глава, сякаш натежала от някаква велика мъдрост.
— Ти не преследваш възмездието, момче. Това твоето е самозабрава. Всичко, което някога си имал, изчезна в пламъците снощи. Така че сега нямаш какво да губиш. Чета мислите ти сякаш са мои собствени: искаш да си отидеш в пламъците на славата, като се изправиш срещу Лавлейс.
— Не. Искам възмездие.
Джинът се изсмя.
— Ще е толкова лесно да последваш господаря си и жена му в мрака — много по-лесно, отколкото да започнеш живота си отначало. Гордостта те направлява и те води към собствената ти смърт. Не се ли научи на нищо след снощи? Не си му равностоен, Нат. Откажи се.
— Никога.
— Ти вече дори не си и точно магьосник. — Той направи жест към ронещите се стени. — Огледай се. Къде сме? Това не е някоя скъпа градска къща, пълна с книги и документи. Къде са свещите? Къде е всичкият тамян? Къде е удобството? Независимо дали ти харесва или не, Натаниел, ти изгуби всичко, от което се нуждае един магьосник. Богатство, сигурност, самоуважение, господар… Нека погледнем истината в очите, ти нямаш нищо.
— Имам гадателското стъкло — рече Натаниел. — И имам теб. — Побърза да се настани обратно край огъня. Студът в стаята все още го пронизваше.
— А, да, тъкмо щях да стигна до това. — Джинът започна да разчиства с външната страна на ботуша си едно място сред развалините. — Когато се поуспокоиш малко, ще ти донеса парче тебешир. Така ще можеш да ми начертаеш кръг тук и да ме освободиш.
Натаниел го зяпна.
— Изпълних си задачата — продължи момчето. — И дори повече, много повече. Шпионирах Лавлейс заради теб. Научих за Амулета. Спасих ти живота.
Натаниел почувства главата си странно лека и замаяна, сякаш беше натъпкана с парцали.
— Ама моля ти се! Не бързай да ми благодариш! — не спря момчето. — Само ще ме притесниш. Всичко, което искам, е да те видя, че рисуваш въпросния пентаграм. Само от това имам нужда.
— Не — каза Натаниел. — Не още.
— Моля? — каза джинът. — Сигурно слухът ми изневерява, на фона на онова драматично спасяване, което извърших снощи. Стори ми се, че каза не.
— Така казах. Няма да те освободя. Все още.
Настана тягостна тишина. Пред очите на Натаниел малкият му огън започна да се смалява, сякаш нещо го изсмукваше през пода. После изчезна напълно. С леко пукане по дървените парчета, които съвсем доскоро бяха горели хубаво, започна да се наслоява лед. Студ ощипа кожата му. Започна да диша трудно и болезнено.
Изправи се, залитайки.
— Спри с това! — задъха се той. — Върни ми огъня.
Очите на джина заискриха.
— За твое собствено добро е — каза той. — Току-що осъзнах колко съм невнимателен. Ти не искаш да виждаш огън — не и след този, който видя снощи. Прекалено много ще те гризе съвестта.
Пред очите на Натаниел изникнаха трептящи образи: изригващите пламъци от горящата кухня.
— Не аз подпалих огъня — прошепна той. — Не бях виновен аз.
— Така ли? Ти скри Амулета. Ти накисна Ъндъруд.
— Не! Аз не исках Лавлейс да дойде. Това беше предпазна…
Момчето се подсмихна.
— Естествено, че беше — предпазна за теб.
— Ако Ъндъруд го биваше поне малко, щеше да оцелее! Щеше да отблъсне Лавлейс — да вдигне тревога!
— Сам не вярваш на това. Нека бъдем честни, ти уби и двамата.
Лицето на Натаниел се изкриви от ярост.
— Аз щях да разоблича Лавлейс! Щях да го хвана в капан с Амулета — и да го покажа на властите!
— На кого му пука? Закъсня. Провали се.
— Благодарение на теб, демоне! Ако ти не беше ги довел в къщата, нищо от това нямаше да се случи! — Натаниел се вкопчи в тази идея като удавник за сламка. — Грешката е изцяло твоя и аз ще ти го върна! Мислиш ли, че някога ще бъдеш свободен? Помисли си пак! Оставаш тук за постоянно. Предстои ти Безкраен Затвор.
— Така ли? В такъв случай — фалшивото момче пристъпи напред и изведнъж се оказа много близо — може пък да те убия собственоръчно още сега. Какво имам да губя? Така или иначе ще отида в кутията, но преди това ще си доставя удоволствието да ти счупя врата. — Ръката му нежно падна на рамото на Натаниел.
Кожата на Натаниел настръхна. Устоя на непреодолимото изкушение да се дръпне и да побегне. Вместо това се взря в тъмните празни очи.
Известно време никой не каза нищо.