Най-накрая Натаниел облиза пресъхналата си устна.
— Това няма да е необходимо — каза той пресипнало. — Ще те освободя до края на месеца.
Джинът го придърпа по-наблизо.
— Освободи ме сега.
— Не. — Натаниел преглътна. — Първо имаме да свършим малко работа.
— Работа ли? — Джинът се намръщи; ръката му погали рамото. — Каква работа? Какво трябва да се направи?
Натаниел се насили да остане напълно неподвижен.
— Господарят ми и жена му са мъртви. Трябва да отмъстя за тях. Лавлейс трябва да си плати за това, което стори.
Сега вече шепнещите устни бяха много близо, но Натаниел не усети дъх по лицето си:
— Но нали вече ти казах, Лавлейс е прекалено силен. Няма никаква надежда да го победиш. Забрави проблема, като мен. Пусни ме и забрави за проблемите си.
— Не мога.
— И защо?
— Аз… Аз го дължа на господаря си. Той беше добър човек…
— Не, не беше. Това изобщо не е причината. — Джинът шепнеше право в ухото му. — В момента теб не те подтиква справедливостта или честта, а вината. Ти не можеш да понесеш последствията от действията си. Опитваш се да удавиш мъката от това, което причини на господаря си и жена му. Е, ако това е начинът, по който вие човеците избирате да страдате, нека да е така. Но ме изключи от уравнението.
Натаниел говореше с увереност, която не чувстваше.
— Докато не ти изтече месеца, ще ми се подчиняваш, ако изобщо искаш някога да бъдеш свободен.
— Да тръгнеш след Лавлейс при всички случаи на практика е равнозначно на самоубийство — твоето и моето. — Момчето се усмихна гадно. — При това положение не виждам защо да не те убия сега…
— Има начин да бъде разобличен! — Натаниел не можеше да се удържи; говореше прекалено бързо. — Просто трябва да обмислим всичко внимателно. Ще сключа сделка с теб. Помогни ми да си отмъстя на Лавлейс и ще те освободя веднага след това. И всеки от нас ще си тръгне по пътя. В интерес и на двама ни е да успеем.
Очите на джина заблестяха.
— Както винаги, сравнително честна договорка, продиктувана само от страната на силата. Много добре. Аз нямам избор. Но ако, в който и да било момент, изложиш и двама ни на неоправдан риск, да знаеш, че преди това ще ти отмъстя.
— Съгласен.
Момчето отстъпи назад и пусна рамото на Натаниел. Последният се отдръпна с широко отворени очи, дишайки учестено. Тананикайки си тихо, джинът се приближи до прозореца и докато вървеше, отново запали огъня. Натаниел се опита да се успокои, да си възвърне контрола. В него нахлу поредната вълна на страдание, но той не се поддаде. Нямаше време за това. Трябваше да изглежда силен пред роба си.
— Е, добре, господарю — рече джинът. — Просветли ме. Кажи ми какво ще правим.
Натаниел говореше толкова спокойно, колкото можеше.
— На първо време се нуждая от някаква храна и може би от нови дрехи. После трябва да обменим информацията си за Лавлейс и Амулета. Трябва също и да разберем какво мислят властите за… за това, което се случи снощи.
— Последното е лесно — каза Бартимеус, сочейки през прозореца. — Виж там.
32
— Вестник „Таймс“! Сутрешно издание!
Вестникарчето бавно тикаше ръчната си количка по тротоара и спираше всеки път, когато минувачите подхвърляха монета към него. Тълпата беше гъста и момчето напредваше бавно. Едва бе успяло да стигне до пекарната, когато Натаниел и Бартимеус излязоха от уличката до изоставената библиотека и пресякоха пътя да го пресрещнат.
В джоба на Натаниел все още беше остатъкът от парите, които бе откраднал от буркана на госпожа Ъндъруд преди няколко дни. Той погледна количката, отрупана с броеве на „Таймс“ — официалния правителствен вестник. Самото вестникарче носеше огромна, платнена, карирана шапка, ръкавици без пръсти и дълго тъмно палто, което стигаше почти до глезените му. Върховете на пръстите му бяха станали бледоморави от студа. От време на време надаваше същия груб вик:
— „Таймс“! Сутрешно издание!
Натаниел нямаше много опит в общуването с обикновените. Той извика на момчето с възможно най-дълбок и самоуверен глас:
— Един „Таймс“. Колко струва?
— Четирийсет пенса, момче.
Натаниел студено подаде дребните и в замяна получи вестника. Вестникарчето го погледна, първо безразлично, а после с внезапен силен интерес. Натаниел понечи да го отмине, но момчето го заговори:
— Изглеждаш зле, приятелю — рече той весело. — Май не си се прибирал цяла нощ.
— Не. — Натаниел прие неприветливо изражение, което се надяваше, че ще обезкуражи по-нататъшното любопитство.
Не подейства.
— Разбира се, че не си, разбира се — съгласи се вестникарчето. — И не те обвинявам, че не си го признаваш, дори да го беше направил. Но трябва да внимаваш с този полицейски час. Полицаите душат повече от обикновеното.