Натаниел тропна с крак по пода.
— Ще млъкнете ли и двамата и да ме оставите да дам заповедта си? Тук командвам аз. Добре. Дяволче: Искам да ми покажеш сградата, известна като Хедълхам Хол. Някъде близо до Лондон. Притежавана е от жена на име Аманда Каткарт. Това е! Заминавай с поръчението си!
— Надявам се, че тази резиденция не е много далеч. Астралната ми нишка не е много дълга, както знаеш.
Дискът се замъгли. Натаниел чакаше нетърпеливо да се проясни.
И продължи да чака.
— Това е едно доста бавно гадателско стъкло — каза Бартимеус. — Сигурен ли си, че работи?
— Разбира се. Това е трудна задача, затова му отнема толкова време. И не си мисли, че ти ще се измъкнеш между капките. Като намерим резиденцията, искам да отидеш и да я огледаш. Да видиш дали в нея става нещо. Може Лавлейс да залага някакъв капан.
— Ще трябва да е доста хитър, за да заблуди всички онези магьосници, които ще ходят там в сряда. Що не пробваш да го разтръскаш?
— Казвам ти, че работи! Виждаш ли — ето го.
Дяволчето се появи отново, пухтейки и дишайки тежко, сякаш беше останало напълно без дъх.
— Какъв ти е на теб проблемът? — задъхваше се то. — Повечето магьосници използват стъклата си да шпионират хората, които харесват, докато са под душа. Но не и ти, не и ти. С теб това би било прекалено лесно. Никога не съм се приближавал до място, което е толкова добре охранявано. Онази резиденция е почти толкова зле, колкото и самият Тауър. Защити, задействащи се дори от косъм, стражи, които се материализират на произволни места, всичко. Наложи се да се оттегля веднага след като се приближих. Това е най-добрият образ, който можах да получа.
Един много неясен образ изпълни центъра на диска. Можеше да се различи размазана кафява сграда с няколко различни кули, заобиколена от горичка и дълъг път, който водеше към нея от едната страна. В небето зад сградата се виждаха няколко бързодвижещи се черни точки.
— Виждате ли тези неща? — отбеляза дяволчето. — Стражи. Усетиха ме, веднага щом се материализирах. А сега ме гонят. Бързи са, нали? Нищо чудно, че трябваше да офейкам моментално.
Образът изчезна и на негово място се появи бебето.
— Как ви се стори?
— Безполезно — каза Бартимеус. — Все още не знаем къде е резиденцията.
— Ето тук грешиш. — Лицето на бебето прие невероятно самодоволно изражение. — Намира се на петдесет мили южно от Лондон и девет мили западно от брайтънската железопътна линия. Огромно имение. Няма как да го пропуснете. Може да съм бавен, но съм изчерпателен.
— Можеш да си ходиш. — Натаниел прокара ръка над диска и той остана празен. — Сега вече имаме нещо — каза той. — Степента на магическа защита потвърждава, че това трябва да е мястото, където ще се проведе конференцията. Сряда… Имаме два дни да стигнем дотам.
Джинът направи нагла физиономия.
— Два дни докато отново попаднем на милостта на Лавлейс, Факарл, Джабор и стотина зли магьосници, които те мислят за подпалвач. Брей. Чак нямам търпение.
Лицето на Натаниел стана строго.
— Имаме уговорка, помниш ли? Трябва ни само добро планиране. Сега върви в Хедълхам Хол, приближи се колкото можеш повече и намери начин да се вмъкнем. Аз ще те чакам тук. Имам нужда да поспя.
— Хората наистина не са никак издръжливи. Много добре, аз тръгвам. — Джинът се надигна.
— Колко време ще ти отнеме?
— Няколко часа. Ще се върна преди да падне нощта. Има полицейски час и сферите ще бъдат навън, така че не напускай тази сграда.
— Престани да ми казваш какво да правя! Просто тръгвай! Чакай — преди да заминеш, как да си наклада огън?
Няколко минути по-късно джинът тръгна. Натаниел легна на пода, близо до пукащите пламъци. Скръбта и вината му лежаха до него като сенки, но умората му беше по-силна и от двете взети заедно. Заспа след по-малко от минута.
33
В съня си той седеше в лятната градина с една жена. Беше обзет от приятното чувство на спокойствие: тя говореше, а той слушаше и звукът на гласа й се смесваше с песента на птиците, докато слънцето огряваше лицето му. В скута му лежеше затворена книга, но той не й обръщаше внимание: или не я беше чел, или не искаше да го прави. Гласът на жената ставаше ту по-силен, ту по-слаб. Той се смееше и усети как тя сложи ръка на раменете му. В този момент пред слънцето премина облак и въздухът стана студен. Внезапен порив на вятъра отгърна корицата на книгата и разлисти шумно страниците. Гласът на жената стана по-дълбок и той за пръв път вдигна поглед към нея… Под гъстата руса коса видя очите на джина и злобните му устни. Хватката около раменете му се стегна, той беше придърпан към врага си. Устата му се отвори…