Събуди се, свит на четири, с една ръка вдигната пред лицето му.
Огънят беше угаснал и светлината от небето изчезваше. Стаята на библиотеката беше мрачна. Трябва да бяха минали няколко часа откакто бе заспал, но не се чувстваше отпочинал, само се беше схванал и му беше студено. Глад разяждаше стомаха му; усети краката си слаби, когато се опита да стане. Очите му бяха сухи и горещи.
Погледна часовника си на светлината от прозореца. Три и четиридесет: денят почти беше свършил. Бартимеус още не се беше върнал.
С падането на здрача от магазините насреща излязоха мъже с дълги куки и започнаха да издърпват надолу охранителните решетки пред витрините си. В продължение на няколко минути от двете страни на пътя звучаха трясъци и тракане, сякаш в някакъв замък изведнъж започнаха да спускат многобройните железни решетъчни врати. Жълтите улични светлини се включваха една по една и Натаниел видя как по прозорците над магазините започнаха да се дърпат тънки пердета. Автобуси със запалени фарове отминаваха с бучене; хората бързаха по тротоарите, нетърпеливи да се приберат.
Бартимеус още го нямаше. Натаниел закрачи нетърпеливо из студената, тъмна стая. Забавянето го вбесяваше. И отново се почувства безсилен, оставен на произвола на събитията. Както винаги. При всяка криза, от първото нападение на Лавлейс предишната година, до убийството на госпожа Ъндъруд, Натаниел не беше в състояние да отвърне и всеки път неговата слабост му бе струвала скъпо. Но сега нещата щяха да се променят. Нищо не го задържаше, нямаше какво да губи. Когато джинът се върнеше, той щеше да…
— Вечерно издание! Последните новини!
Гласът долетя слабо до него от смрачаващата се улица. Притисна лице към най-левия прозорец и видя как по тротоара се приближаваше една слаба люлееща се светлина. Тя висеше на един дълъг прът над клатушкащата се количка. Вестникарчето се беше върнало.
В продължение на няколко минути Натаниел наблюдава замислено приближаването на момчето. Най-вероятно нямаше смисъл да си купува друг вестник: едва ли нещо се беше променило кой знае колко от сутринта насам. Но „Таймс“ беше единствената му връзка с външния свят; можеше да му даде повече информация — за издирването му от полицията или за конференцията. Освен това щеше да полудее, ако не правеше нещо. Разрови се в джоба си и преброи дребните. Резултатът го накара да реши. Стъпвайки внимателно в сумрака, той отиде до стълбището, слезе на приземния етаж и се провря през една хлабава дъска на страничната уличка.
— Един брой, моля. — Настигна момчето, точно когато завиваше зад един ъгъл и се отклоняваше от основния път. Шапката му беше обърната назад на главата му; един кичур бяла коса покриваше веждата му. Огледа се и се ухили беззъбо.
— Пак ли ти? Още ли си по улиците?
— Един брой. — На Натаниел му се стори, че момчето го гледа изпитателно. Той протегна ръка с монетите. — Спокойно, имам пари.
— Не съм казвал, че нямаш, друже. Проблемът е, че тъкмо продадох последния. — Той посочи към празната количка. — За твой късмет, приятелят ми сигурно има още няколко. Неговият район не е толкова доходоносен като моя.
— Няма значение. — Натаниел се обърна да си върви.
— О, той е съвсем наблизо. Няма и минутка път. Винаги се срещаме при Нагс Хед в края на деня. Точно зад следващия ъгъл е.
— Ами… — Натаниел се колебаеше. Бартимеус можеше да се върне всеки момент и му беше казал да си стои вътре. Казал? Кой бе господарят в тази история? Беше точно зад ъгъла; всичко щеше да е наред. — Добре — каза той.
— Чудесно. Ела тогава. — Момчето тръгна, а колелото на количката му скърцаше и се тресеше по неравната настилка. Натаниел се присъедини.
Страничният път беше по-пуст от главния и срещнаха малко хора, докато стигнат до следващия ъгъл. Улицата там беше още по-безлюдна. Малко по-навътре имаше странноприемница, ниска и грозна постройка с плосък покрив и сиви каменни стени. Над вратата висеше лошо нарисувана табела, на която бе изобразен един също толкова нисък и грозен кон. Натаниел се смути от малката наблюдателна сфера, която висеше дискретно до нея.
Вестникарчето явно усети колебанието му.
— Не се бой; няма да се приближаваме до шпионина. Той наблюдава само вратата, служи да спира хората. Обаче не действа. Всички просто влизат в Нагс Хед отзад. Както и да е, ето го и Фред.
От улицата, между две къщи, под ъгъл започваше още една тясна уличка, в началото на която беше оставена друга количка. Зад нея, в сенките на стената се беше облегнал висок младеж, облечен в черно кожено яке. Ядеше съсредоточено ябълка и ги гледаше изпод мрачно свитите си вежди.