— Здрасти, Фред — каза весело вестникарчето. — Доведох един приятел да те види.
Фред не каза нищо. Отхапа едно огромно парче от ябълката, сдъвка го бавно с полуотворена уста и го глътна. Огледа Натаниел от главата до петите.
— Той търси вечерния брой — обясни момчето.
— Така ли? — рече Фред.
— Да, аз го свърших. И той е онзи, за когото ти разправях — добави бързо момчето. — В момента е в него.
При тези думи Фред вдигна глава, протегна се, хвърли остатъците от ябълката навътре в уличката и се обърна с лице към тях. Коженото му яке скърцаше, докато се движеше. Раменете и главата му бяха по-високо от Натаниел и изглеждаше доста едър. А многобройните пъпки по брадичката и бузите му не го караха да изглежда по-малко заплашителен. Натаниел леко се притесни, но се съвзе и заговори колкото можеше по-безцеремонно и уверено.
— Е, имаш ли? Не искам да си губя времето.
Фред го изгледа.
— И аз свърших вестниците — отвърна му.
— Няма нищо. Не ми трябваше толкова много. — Натаниел нямаше търпение да си тръгне.
— Чакай… — Фред протегна голямата си ръка и го сграбчи за ръкава. — Няма нужда да бягаш толкова бързо. Полицейският час все още не е настъпил.
— Махни се от мен! Пусни ме! — Натаниел се опита да се освободи. Гласът му беше напрегнат и писклив.
Вестникарчето го потупа дружелюбно по гърба.
— Не се паникьосвай. Не си търсим белята. Не изглеждаме като магьосници, нали? Добре тогава. Само искаме да ти зададем няколко въпроса, нали така, Фред?
— Точно така. — Фред не изглеждаше да полага усилие и все пак Натаниел се оказа повлечен в уличката извън видимостта на странноприемницата. Направи всичко възможно да потисне надигащия се страх.
— Какво искате? — каза той. — Нямам никакви пари.
Вестникарчето се изсмя.
— Не се опитваме да те ограбим, друже. Само ще ти зададем няколко въпроса, както вече казах. Как се казваш?
Натаниел преглътна.
— Ъъъ… Джон Лутиен.
— Лутиен? Колко шик! И какво правиш тук, Джон? Къде живееш?
— Ъъъ, Хайгейт. — В момента, в който го каза, разбра, че е сгрешил.
Фред подсвирна. Тонът на вестникарчето беше учтив и скептичен.
— Много хубаво. Това е магьосническата част от града, Джон. Ти магьосник ли си?
— Не.
— Ами твоят приятел?
Натаниел се стъписа за момент.
— Моят… моят приятел?
— Симпатичното мургаво момче, с което беше тази сутрин.
— А, той ли? Симпатичният? Просто го срещнах. Не знам къде отиде.
— Откъде взе новите си дрехи?
На Натаниел му дойде в повече.
— Какво е това? — изрече бързо. — Не съм длъжен да отговарям на всички тези въпроси! Оставете ме на мира! — Част от високомерието му се беше възвърнало. Нямаше намерение да се остави да бъде разпитван от двама обикновени — цялата тази ситуация беше абсурдна.
— Успокой се — каза вестникарчето. — Просто се интересуваме от теб — и от това, което имаш в палтото си.
Натаниел премигна. Всичко, което имаше в палтото си, беше гадателското стъкло и беше сигурен, че никой не го е видял да го използва. Беше го вадил само в библиотеката.
— Палтото ми? В него няма нищо.
— Да, ама има — рече Фред. — Стенли знае това — нали, Стенли?
Вестникарчето кимна.
— Аха.
— Ако твърди, че е видял нещо, значи лъже.
— О, той не го е видял — каза момчето.
Натаниел се намръщи.
— Говорите безсмислици. Пуснете ме, моля. — Това беше непоносимо! Само ако Бартимеус беше наблизо, щеше да научи тези обикновени на уважение.
Фред погледна часовника си в мрака на уличката.
— Наближава полицейският час, Стенли. Искаш ли да му го взема?
Вестникарчето въздъхна.
— Виж, Джон — рече то търпеливо. — Просто искаме да видим какво си откраднал, това е. Не сме нито ченгета, нито магьосници, така че няма нужда да увърташ. А и кой знае? Може пък да ти платим за него. Какво щеше да правиш с него, така или иначе? Да го използваш ли? Така че просто ни покажи предмета, който е в левия ти джоб. Ако не, ще трябва да оставя на Фред да свърши работата.
Натаниел видя, че няма избор. Бръкна в джоба си, измъкна диска и безмълвно го подаде.
Вестникарчето огледа гадателското стъкло на светлината на фенера си, обръщайки го в ръцете си отново и отново.
— Какво мислиш, Стенли? — попита Фред.
— Ново — каза той накрая. — Много груба изработка. Бих казал, че е самоделка. Нищо особено, но си струва да го имаш. — Подаде го на Фред да го разгледа.
В ума на Натаниел започна да се оформя подозрение. Скорошният бум на кражби на артефакти беше голяма грижа за министрите. Девъро го бе споменал в речта си, а господарят му беше свързал престъпленията с мистериозната Съпротива, която нападна Парламента два дни по-рано. Смяташе се, че кражбите се извършваха от обикновените и после се озоваваха в ръцете на враговете на Правителството… Натаниел си спомни младежа с налудничавия поглед на балкона на Уестминстър и как първичната сфера прелетя през въздуха. Това може би беше първото истинско свидетелство за действията на Съпротивата. Сърцето му заби учестено. Трябваше да бъде много внимателен.