— Много добре. — Започна да се изправя. От него се носеха шляпащи звуци и капеше кал.
— Сигурен ли си в този план? — попитах го. — Вместо това, мога да те заведа на доковете. Там винаги има свободни места за каютни прислужници. Тежък живот е, но иначе не е лош. Само си помисли за соления въздух.
Отговор не последва. Беше се запътил навън. Въздъхнах, духнах огъня и го последвах.
Маршрутът, който избрах, представляваше ивица пустееща земя, простираща се на югоизток между фабрики и складове и следваща тесен приток на Темза. Въпреки че потокът беше малък, той лъкатушеше силно из равнинната местност и създаваше лабиринт от островчета, блата и малки езерца. През остатъка от нощта бяхме заети да ги преодоляваме. Обувките ни потъваха в кал и вода, остра тръстика пробождаше краката и ръцете ни, насекомите жужаха около лицата ни от време на време. За сметка на това, момчето се оплакваше постоянно. След приключенията си със Съпротивата той беше в доста лошо настроение.
— За мен е по-лошо отколкото за теб — отсякох аз след едно особено кисело избухване. — Аз трябва да търпя компанията ти. Да се гърчиш в калта и мръсотията е твое право по рождение, човеко, а не мое.
— Не виждам къде стъпвам — каза той. — Създай малко светлина, ако обичаш.
— Добре, ако искаш да привлечеш вниманието на летящите в нощта джинове. Улиците са добре наблюдавани — както вече си разбрал — и не забравяй, че Лавлейс може би още ни търси. Единствената причина да избера този път е именно защото е толкова тъмен и неприятен.
Не ми изглеждаше много успокоен от това; все пак протестите му спряха103.
Докато се мъкнехме напред, обмислях ситуацията с безпогрешната си логика. Бяха минали шест дни, откакто детето ме бе призовало. Шест дни неудобството се беше натрупвало в същността ми. А краят му не се виждаше скоро.
Детето. Къде се намираше то в списъка ми на човешките отрепки на всички времена? Той не беше най-лошият господар, който бях имал104, но си имаше свои специфични проблеми. Всички разумни магьосници, добре обучени в премерена жестокост, знаят кога е правилното време да се бият. Те рискуват собствената си кожа (и тази на своите слуги) сравнително рядко. Но детето нямаше ни най-малка идея за това. То беше поразено от катастрофа, причинена от собственото му набъркване в чужди работи и реакцията му беше да нападне врага си като настъпана змия. Поради каквото и да мразеше Лавлейс толкова силно, предишното му благоразумие сега бе заменено от мъка. Заради гордостта и яростта си сега той пренебрегваше такива простички неща, като самосъхранението. Отиваше право към смъртта си. И това щеше да е чудесно, само че, ако не ме вземаше със себе си.
Не можех да намеря разрешение на този проблем. Бях прикован към господаря си. Всичко, което можех да направя, бе да се опитам да го опазя жив.
До разсъмване бяхме следвали ивицата пустееща земя от Северен Лондон и бяхме стигнали почти до Темза. Тук потокът леко се разширяваше и преминаваше през няколко последователни бента, преди да се влее в реката. Беше време да се върнем на пътя. Изкачихме се по брега до една телена ограда, в която прогорих малка дупка, минахме през нея и излязохме на павирана улица. Политическата част на града се падаше отдясно, районът на Тауър — отляво; пред нас се простираше Темза. Полицейският час вече беше свършил, но все още никой не бе излязъл.
— Така — казах аз и спрях. — Гарата е наблизо. Преди да отидем там трябва да се справим с един проблем.
— Който е?
— Да направим така, че да не изглеждаш и да не миришеш като свинар. — Различните течности от пустеещата земя бяха полепнали по него, образувайки сложна плетеница от пръски. Можеха да го сложат в рамка и да го окачат на някой моден билборд.
Той се намръщи.
— Да. Първо ме почисти. Сигурно има начин.
— Има.
Може би не трябваше да го сграбчвам и да го потапям в реката. Темза не е кой знае колко по-чиста от мочурищата, през които току-що бяхме газили и все пак изми по-голямата мръсотия. След няколко минути енергично топене, му позволих да излезе. От ноздрите му се стичаше вода. Издаде гъргорещ звук, който не се разбра. Аз обаче се бях подготвил.
— Пак ли? Много си щателен.
След още едно хубаво изплакване изглеждаше като нов. Облегнах го в сянката на един бетонен блок и внимателно изсуших дрехите му с Пламък. Странно, че настроението му не се подобри заедно с миризмата, но човек не може да очаква да постигне всичко.
След като решихме този въпрос, тръгнахме и пристигнахме на гарата точно навреме, за да хванем първия сутрешен влак на юг. Откраднах два билета от гишето и, докато няколкото служители претърсваха пероните за червендалеста монахиня с благовидни маниери, се настаних удобно на мястото си, точно когато влакът потегляше. Натаниел седна в друга част на вагона и то доста демонстративно, както си мислех. Импровизираното му почистване явно все още го тормозеше.
103
Един от плюсовете на този маршрут бе, че трудностите, в края на краищата, отвличаха мислите му от загубата на ценното му гадателско стъкло. Честно казано, от начина, по който се държеше, изглеждаше сякаш онова дяволче му беше кръвен брат, а не някакво си вулгарно бебе-актьор затворено против волята си. Той сякаш наистина беше приел нещастието си лично. Все пак, предполагам, че след загубата на любимата му госпожа Ъндъруд дискът беше единственият му приятел на този свят, бедничкия.
104
„Добър господар“ е оксиморон, естествено. Дори Соломон щеше да е непоносим — той беше толкова превзет в ранните си години — но за щастие можеше да командва 20 000 духа само с едно завъртане на магическия си пръстен, така че с него имах доста свободно време.