И така, първата част от пътуването извън града беше най-спокойният и безпроблемен половин час, на който се бях наслаждавал откакто бях призован за пръв път. Влакът тракаше с болезнена скорост през безкрайните предградия на Лондон — един обезсърчаващ пущинак от тухли, които приличаха на морена, оставена от гигантски глетчер. Подминахме няколко запуснати фабрики и бетонни площадки затрупани с отпадъци; зад тях се простираха тесни улици с долепени къщи, от чиито комини тук-там се издигаше дим. Веднъж, високо на фона на един светъл безцветен облак, който закриваше слънцето, видях малка армия от джинове, които се насочваха на запад. Дори при това разстояние се различаваше блещукащата по плочките на гърдите им светлина.
Много малко хора се качваха или слизаха от влака. Отпуснах се. Джиновете не дремят, но аз направих равнозначното — отнесох се назад през вековете, размишлявайки над някои от по-щастливите ми мигове — грешки на магьосници, широкия ми избор на отмъщения…
Този блян беше разбит от момчето, което се стовари на седалката срещу мен.
— Предполагам, че най-добре е да направим някакъв план — рече той намръщено. — Как можем да се промъкнем през защитите?
— С произволно местещите се куполи и стражите там — казах аз — няма начин да влезем необезпокоявано. Ще ни трябва нещо като Троянски кон. — Той гледаше безизразно. — Нали се сещаш — нещо, което изглежда невинно, нещо което пропускат през портите. И в което ние ще се крием. Абе, я ми кажи — на какво всъщност ви учат вас магьосниците в наши дни?105
— Значи трябва да се укрием в нещо — промърмори той. — Някакви идеи?
— Никакви.
Той мислеше намръщено. Почти можеше да се чуе как се напрягат частите на човешкия му мозък.
— Гостите ще пристигнат утре — унесе се в разсъждения той. — Те трябва да ги пуснат, така че със сигурност ще има постоянен поток от движение през портите. Може би ще можем да хванем някоя кола на стоп.
— Може би — казах аз. — Но всички магьосници ще бъдат обгърнати от главата до петите с предпазни Щитове и дяволчета с очи на насекоми. Ще ни бъде доста трудно да се промъкнем близо до тях, без да бъдем забелязани.
— Ами прислужниците? — попита той. — И те трябва да влязат някак си.
Отдавам му заслуженото — наистина имаше идея.
— Повечето от тях вече са там — отвърнах, — но ти си прав — някои може да пристигнат и в самия ден. Освен това със сигурност ще има доставки на прясна храна; а може би ще дойдат и артисти, музиканти или жонгльори…
Изгледа ме презрително.
— Жонгльори ли?
— Кой има повече опит с магьосниците — ти или аз? Винаги има жонгльори106. Важното е, че там ще има малко аутсайдери немагьосници, които ще трябва да влязат в имението. Така че, ако заемем позиция достатъчно рано, можем да получим добър шанс да се промъкнем с нечия кола. Имаме доста вървене след като стигнем до гарата.
Клепачите му изглеждаха като направени от олово. За пръв път не започна да спори.
Виждал съм глетчери, които се движат по-бързо от този влак, така че все пак той се оказа едно съвсем прилично място за спане. Но накрая пристигнахме на най-близката до Хедълхам Хол гара. Разтърсих господаря си да го събудя и се смъкнахме от вагона на перон, който бързо се рушеше от силите на природата. През бетона беше поникнала няколко вида трева, а едно предприемчиво увивно растение беше колонизирало стените и покрива на порутената чакалня. Под ръждивите лампи гнездяха птици. Нямаше билетно гише, нито някаква следа от жив човек.
Влакът се влачеше сякаш щеше да умре под някой жив плет. От другата страна на пътя една бяла порта водеше право към дълъг черен път. Във всички посоки се простираха безкрайни полета. Ободрих се: усещането да си свободен от зловредните нокти на града и да си обграден от естествените очертания на дърветата и посевите беше хубаво107.
— Ще следваме пътя — казах аз. — Резиденцията е поне на девет мили, така че все още не е необходимо да сме нащрек. Аз… Сега пък какво има?
Момчето изглеждаше доста бледо и неспокойно.
— Нищо няма. Просто… Не съм свикнал с толкова много… пространство. Не виждам никакви къщи.
105
Очевидно не и на класическа история. Това невежество щеше да разстрои Факарл, който често се фукаше как поначало той бил дал на Одисей идеята за дървения кон. Сигурен съм, че лъжеше, но не мога да го докажа, защото тогава не бях в Троя. По онова време се намирах в Египет.
106
Тези магьосници имат най-лошия вкус на света. Винаги е било така. О, те винаги са любезни и умерени на публични места, но ако им дадеш шанс да се отпуснат, слушат ли камерни оркестри? Не. По-скоро всеки ден биха предпочели джудже на кокили или танцьорка с корем и брада. Ето един малко известен факт за Соломон Премъдри: между вземането на решения той се забавляваше с ентусиазирана трупа от ливански мимове.
107
При все че са очертани и оформени от човешката ръка и воля, в полята я няма вонята на магьосниците. През цялата история магьосниците решително си бяха останали градски същества: те процъфтяват в градовете, множат се като плъхове при чума, движат се по гъсто изтъкани нишки от клюки и интриги като дебелогъзи паяци. Най-близките неградски общества, до които се доближават магьосниците — шаманите от Северна Америка и азиатските степи — функционират толкова различно, че почти заслужават да не бъдат наричани магьосници изобщо. Но тяхното време отмина.