— Това, че няма къщи, е добре. Означава, че няма хора. Няма магьосници.
— Кара ме да се чувствам странно. Толкова е спокойно.
Имаше смисъл. Той не беше стъпвал извън града досега. И най-вероятно никога не беше ходил в голям парк. Празнотата го ужасяваше.
Прекосих железопътната линия и отворих портата.
— Зад онези дървета има село. Там можеш да получиш храна и да се сгушиш до някои сгради.
На господаря ми му отне известно време да се отърси от страха си. Той едва ли не очакваше празните полета или храстите да се надигнат като врагове и да се нахвърлят върху него, така че главата му постоянно се въртеше в очакване на изненадващо нападение. Трепереше при всяко изцвърчаване на птица.
И обратното, аз останах спокоен през тази първа част от пътуването, именно защото околността изглеждаше напълно пуста. Нямаше магическа дейност от какъвто и да било вид дори високо в небесата.
Когато стигнахме селото, нахлухме в единствената бакалия и взехме достатъчно количество продукти, които да държат стомаха на момчето спокоен до края на деня. Това беше малко място, няколко къщурки струпани около порутена църква, дори и наполовина не толкова голямо, че да си има свой собствен местен магьосник. Малкото човеци, които видяхме, вървяха спокойно без да имат дори и едно дяволче след себе си. Господарят ми се държеше доста презрително спрямо тях.
— Те не разбират ли колко са уязвими? — подсмръкна той докато минавахме покрай последната къщурка. — Нямат никакви защити. Само една магическа атака и ще са безпомощни.
— Вероятно това не е в техния списък с неотложни неща — предположих аз. — Има други неща, за които да се тревожат: да си изкарат прехраната, например. Не че теб са те научили на каквото и да е за това108.
— Така ли? — каза той. — Да бъдеш магьосник е най-великото призвание. Нашите умения и саможертви поддържат страната обединена и онези глупаци трябва да са благодарни, че ни има.
— Благодарни за хора като Лавлейс ли имаш предвид?
При това той се намръщи, но не отговори.
Чак след обяд се натъкнахме на опасност. Господарят ми само разбра, че се хвърлям върху него, натиквайки и двама ни в една плитка канавка край пътя. Притиснах го плътно към земята може би малко по-силно отколкото беше необходимо.
Устата му се напълни с кал.
— К’во правиш?
— По-тихо. Горе пред нас лети патрул. От север на юг.
Посочих към една дупка в живия плет. Виждаше се как едно малко ято скорци се носи през облаците.
Изплю калта от устата си.
— Не мога да ги различа.
— От пето ниво нагоре са фолиоти109. Вярвай ми. Отсега нататък трябва да се придвижваме внимателно.
Скорците изчезнаха на юг. Изправих се предпазливо на крака и огледах хоризонта. Малко по-напред една рехава ивица дървета маркираше началото на гориста местност.
— Най-добре да се махнем от пътя — казах. — Тук е прекалено открито. След залез можем да се приближим повече до къщата. — С безкрайна предпазливост се промушихме през една дупка в живия плет и след като заобиколихме полето отпред, стигнахме до относително безопасните дървета. Нищо не ни застрашаваше на никое равнище.
Гората беше преодоляна без инциденти; скоро след това се приведохме в далечния й край, оглеждайки местността пред нас. Земята леко се снижаваше и ни откриваше гледка над дълбоко изораните тъмнокафяви есенни полета.
На около миля разстояние полетата свършваха до една гранична стена, която беше доста стара и порутена. Тя и ниска, тъмна групичка борови дръвчета маркираха края на имението Хедълхам. Сред дърветата видях (на пето ниво) извисяващ се червен купол. Докато гледах, той изчезна; след секунда малко по-нататък се материализира друг син купол.
Извита сред дърветата се виждаше малка част от висока арка — вероятно официалният вход на имението. От нея се простираше път, прав, като хвърлено през полята копие, който стигаше до кръстопът край няколко дъба на половин миля от мястото, където се намирахме. Пътеката, която досега бяхме следвали, също свършваше при този кръстопът. Два други пътя излизаха оттам и тръгваха нанякъде.
Слънцето не се беше скрило напълно зад дърветата и момчето примижа като погледна към него.
— Това страж ли е? — Той посочи към един пън на половината път до кръстовището. Там лежеше нещо неясно: вероятно неподвижна черна фигура.
— Да — отвърнах. — Току-що в края на онова триъгълно поле се материализира още един.
— А! Първият изчезна.
— Казах ти — материализират се произволно. Не можем да предвидим къде ще се появят. Виждаш ли онзи купол?
108
Само колко вярно беше това. Магьосниците са истински паразити. В обществата, където доминират, те си живеят добре на гърба на другите. Но във времена и на места, където им се налага сами да си печелят хляба, обикновено са изпаднали до жалко състояние, извършвайки дребни призовавания за забавление на тълпите в бирариите в замяна на дребни монети.
109
Една разновидност с пет очи — две отпред на главата, по едно от всяка страна и едно — ами нека просто да кажем, че няма как да се промъкнеш незабелязано до тях, ако са си хванали пръстите на краката.