— Не.
— Лещите ти са толкова лоши, че направо са безполезни.
Момчето изруга.
— Какво очакваш? Аз нямам твоето зрение, демоне. Къде е?
— С груб език няма да стигнеш доникъде. Няма да ти кажа.
— Не ставай смешен! Трябва да знам.
— Е, точно този демон няма да ти каже.
— Къде е?
— Внимавай какви ги вършиш. Току-що ме настъпи по болното място.
— Просто ми кажи!
— От известно време се каня да ти спомена това. Не ми харесва да ме наричат демон. Разбра ли?
Той пое дълбоко въздух.
— Добре.
— Сега вече знаеш.
— Добре.
— Аз съм джин.
— Да, добре. Къде е куполът?
— В гората. В момента е на шесто ниво, но скоро ще си смени мястото.
— Затрудняват ни.
— Да. За това са защитите.
Лицето му беше посивяло от умора, но все още непоколебимо и решително.
— Е, целта е ясна. Порталът определено маркира официалния вход към имението — единствената пролука в защитните куполи. Там ще проверяват самоличността и пропуските на хората. Ако можем да се промъкнем през него, ще сме успели да влезем вътре.
— Готов да бъдеш заловен и убит — казах аз. — Ура.
— Въпросът е — продължи той — как да влезем…
Той седя дълго време, засенчил очите си с ръка, гледайки как слънцето потъва зад дърветата и полетата се обливат в студена зелена сянка. На неравни интервали пристигаха и заминаваха стражи без да оставят никаква следа, бяхме прекалено далеч, за да подушим сярата.
Далечен звук привлече вниманието ни обратно към шосетата. По едното, простиращо се до хоризонта, с рев се приближаваше нещо, което от една миля изглеждаше като черна кибритена кутийка. Беше кола на магьосник, летяща между живите плетове, свиреща заповеднически с клаксона си на всеки завой. Стигна до кръстовището, намали и спря — увери се, че е безопасно и нищо не идва от другите пътища — и зави надясно по пътя към Хедълхам. При приближаването й към портата двама стражи се понесоха над притъмнелите полета с висока скорост към нея, а зад тях наметалата им се развяха като парцаливи дрипи. След като стигнаха до живия плет от двете страни на пътя, те не се приближиха повече, а започнаха да поддържат скорост с колата, която вече се приближаваше към портала сред дърветата. Тук сенките бяха много плътни и беше трудно да се види какво се случва. Колата спря пред портата. Нещо се приближи до нея. Стражите се върнаха обратно край дърветата. Сега колата продължи по пътя си, мина през арката и се изгуби от погледа ни. Бръмченето й отзвуча през вечерния въздух. Стражите излетяха обратно в полетата.
Момчето се облегна и изпъна ръце.
— Е — рече той, — това показва какво трябва да направим.
35
Най-подходящото място за засадата беше кръстовището. Всички превозни средства, които се приближаваха към него трябваше да намалят заради опасността от катастрофа. Освен това беше скрито от далечния портал на Хедълхам зад гъста група дъбови и лаврови дървета. Мястото предлагаше и добро скривалище.
И така, същата нощ отидохме там. Момчето пропълзя през основата на храстите до пътя. Аз пърхах пред него, маскиран като прилеп.
Край нас не се материализираха стражи. Отгоре не прелитаха пазачи. Момчето стигна до кръстовището и се зарови в растителността под най-големия дъб. Аз увиснах от един голям клон и застанах нащрек.
Господарят ми спеше или поне се опитваше. Аз следях ритъма на нощта: бързите прелитания и движения на бухали и гризачи, чопленето на ровичкащите таралежи, търсенето на неуморните джинове. В последните часове преди зората плътните облаци се разнесоха и звездите започнаха да светят. Зачудих се дали Лавлейс се опитваше да разгадае тяхното значение от покрива на резиденцията си и какво му казваха. Нощта стана студена. Из полетата заблестя скреж.
Изведнъж ми хрумна, че господарят ми сигурно страдаше много от студа.
Измина един приятен час. После ми хрумна нещо друго. Всъщност той можеше да измръзне до смърт в скривалището си. Това нямаше да е добре: никога нямаше да се измъкна от тенекиената кутия. Неохотно прелетях надолу в храстите и го затърсих.
За мое неприятно облекчение той още бе жив, въпреки че малко беше посинял в лицето. Беше се свил на кълбо в палтото си под купчина листа, които постоянно шумоляха заради треперенето му.
— Искаш ли да се постоплиш? — прошепнах.
Главата му леко помръдна. Не можеше да се разбере дали беше треперене или поклащане.
— Не?
— Не.
— Защо?
Челюстта му беше така здраво стисната, че едва се отвори.
— Може да привлече вниманието им към нас.
— Сигурен ли си, че не го правиш от гордост? Че не е, защото не искаш помощ от един гаден демон? Най-добре е да си внимателен с всичкия този мраз — може да ти се отчупи нещо. Виждал съм да се случва110.