— О-остави ме.
— Както искаш. — Върнах се на дървото. Малко по-късно, когато небето на изток започна да просветлява, го чух да киха, но иначе си остана упорито мълчалив, затворен в самоналоженото си неудобство.
С настъпването на зората ставаше малко неубедително да се мотая наоколо като прилеп. Замъкнах се под храстите и се превърнах в полска мишка. Момчето лежеше, където го бях оставил, вкочанен като камък, със силно течащ нос. Курдисах се на едно клонче наблизо.
— Какво ще кажеш за кърпичка, о, господарю мой?
С известна трудност той вдигна ръка и изтри носа си с ръкав. Заподсмърча.
— Има ли нещо?
— Още малко под лявата ти ноздра. Останалото е чисто.
— Имам предвид на пътя.
— Не. Прекалено рано е. Ако ти е останала някаква храна, най-добре я изяж сега. Трябва да сме напълно готови, когато пристигне първата кола.
Както се оказа, нямаше нужда да бързаме. И четирите пътя останаха празни и тихи. Момчето изяде последната си храна, после се сви в мократа трева под един храст, наблюдавайки един от пътищата. Явно беше пипнал лека настинка и трепереше неконтролируемо в палтото си. Аз припках напред-назад, оглеждайки се за неприятности, но накрая се върнах при него.
— Помни — казах, — не бива да се вижда, че колата спира за повече от няколко секунди или някой от стражите може да надуши, че има нещо гнило. Трябва да се качим в нея веднага след като стигне кръстовището. Ще трябва да се движиш бързо.
— Ще бъда готов.
— Искам да кажа наистина бързо.
— Казах, че ще бъда готов.
— Да, добре. Виждал съм плужеци да напредват по-бързо от теб. И освен това сам се разболя като отказа помощта ми снощи.
— Не съм болен.
— Извинявай, не те чух. Зъбите ти тракаха прекалено силно.
— Ще се оправя. Остави ме на мира.
— Тази твоя настинка може да ни изиграе много лош номер, ако се вмъкнем в къщата. Лавлейс може да проследи дирята от… Слушай!
— Какво?
— Кола! Идва иззад нас. Идеално. Ще намали точно тук. Чакай моята заповед.
Хукнах през дългите стръкове трева към другата страна на шубрака и зачаках зад един голям камък върху калния бряг над пътя. Звукът от приближаващото се возило се засили. Огледах небето — не се виждаха никакви наблюдатели, а дърветата скриваха видимостта от къщата. Подготвих се да скоча…
После се свих обратно зад камъка. Не ставаше. Беше черна, лъскава лимузина: кола на магьосник. Прекалено рисковано беше да се опитва. Мина като светкавица покрай нас сред облаци от прах и дребни камъчета; спирачките изпищяха, а капакът проблесна. Успях да видя пътника й: мъж, когото не познавах, блед, с дебели устни и зализана назад коса. Нямаше и следа от дяволчета или някакъв друг пазител, но това не означаваше нищо. Нямаше смисъл да се прави засада на магьосник.
Върнах се при момчето, което все още стоеше неподвижно под храста.
— Няма да стане — рекох аз. — Магьосник.
— Виждам. — Той подсмръкна объркано. — Освен това го познавам. Това е Лайм, един от близките приятели на Лавлейс. Не знам защо и той е включен в заговора. Не е много силен. Веднъж го ужилих с едни стършели. Поду се като балон.
— Така ли? — Признавам си, че се впечатлих. — И какво се случи?
Той сви рамене.
— Набиха ме. Идва ли някой?
Иззад завоя пред нас се беше появил велосипед. На него седеше нисък, дебел мъж, чиито крака се движеха като перки на хеликоптер. Над предната гума на велосипеда имаше огромна кошница, покрита с плътна бяла покривка.
— Месар — казах аз.
Момчето сви рамене.
— Може би. Ще го хванем ли?
— Можеш ли да носиш дрехите му?
— Не.
— Тогава ще го оставим да мине. Ще имаме и други възможности.
Зачервен и обилно изпотен, колоездачът стигна до кръстопътя, спря, изтри веждата си и продължи нататък към резиденцията. Гледахме го как отминава, а очите на момчето следяха предимно кошницата.
— Трябваше да го хванем — рече той замислено. — Умирам от глад.
Мина време и каращият колело месар се върна. Свиркаше си, докато въртеше педалите, облекчавайки пътуването си. Кошницата му сега беше празна, но без съмнение портфейлът му беше сериозно напълнен. Оттатък живия плет, един от стражите го следваше по петите с големи скокове, а тялото му и парцаливите му дрешки изглеждаха почти прозрачни на фона на слънцето.
Месарят се спусна по инерция по баира и се отдалечи. Момчето потисна едно кихане. Стражът се оттегли. Аз изприпках нагоре по едно стъбло на бодил, който минаваше през храста и се подаваше най-отгоре. Небето беше чисто, зимното слънце обливаше полетата с нетипична за сезона топлина. Пътищата бяха празни.