— Бързо! Влизай!
Един от близките храсти се раздвижи бързо, последва силно дръпване на вратата на кабината и момчето се озова вътре, дишайки тежко като бик. Вратата се затръшна и секунда по-късно поехме по пътя си, завивайки надясно по шосето за Хедълхам.
— Това си ти, нали? — изпъшка той, взирайки се в мен.
— Разбира се. А сега се преобличай, колкото можеш по-бързо. Стражите ще дойдат след секунди.
Той се раздвижи трескаво на седалката, разкъса палтото си и се протегна към хвърлената на пода риза на сина, зеленото му сако и панталона. Преди пет минути дрехите бяха изключително спретнати, а сега всичко беше намачкано.
— Побързай! Идват.
От двете страни, през полетата се приближаваха стражи, подскачайки и прелитайки с разветите си черни парцалки. Момчето се бореше с ризата.
— Копчетата са толкова стегнати, че не мога да я разкопчая!
— Нахлузи я през главата си!
Стражът отляво приближаваше най-бързо. Виждах очите му — два черни овала със светли точици в средата. Опитах се да ускоря, натиснах погрешния педал, камионът се разтресе и почти спря. Главата на момчето тъкмо преминаваше през яката. Той падна напред върху таблото.
— Ох! Това го направи нарочно!
Натиснах правилния педал. Отново ускорихме.
— Слагай си сакото или с нас е свършено. И шапката.
— Ами панталона?
— Забрави го. Няма време.
Момчето навлече сакото и тъкмо нахлупваше шапката на рошавата си глава, когато стражите стигнаха до нас. Те останаха оттатък живия плет, наблюдавайки ни със светещите си очи.
— Помни — не би трябвало да можем да ги виждаме, — казах аз. — Продължавай да гледаш право напред.
— Това правя. — Изведнъж му хрумна нещо. — Те няма ли да видят какво всъщност си?
— Не са достатъчно силни. — Искрено се надявах, че това беше вярно. Смятах ги за гули113, но в наши дни никога не може да си сигурен114.
Известно време се движихме по пътя към струпаните дървета. И двамата гледахме право напред. Стражите поддържаха скоростта на камиона.
В този миг момчето отново проговори.
— Какво да правя с панталона?
— Нищо. Ще трябва да минеш с това, с което си. Скоро ще бъдем при портата. Поне горната ти половина изглежда достатъчно елегантно.
— Ама…
— Приглади сакото си и премахни всички гънки, които видиш. Трябва да се получи. Така — аз съм Скуолс, а ти си ми син. Доставяме пресни продукти за Хедълхам Хол, за деня на конференцията. Което ме подсеща, че е най-добре да проверим какво всъщност караме. Ще погледнеш ли?
— Ама…
— Не се бой, няма нищо странно в това да погледнеш отзад. — Между нас, на задната стена на кабината, имаше отвор с метален капак. Посочих го. — Надзърни набързо. Бих го направил аз, но карам.
— Добре тогава. — Той застана на колене на седалката и, отваряйки капака, промуши глава през дупката.
— Доста е тъмно… тук има много неща…
— Можеш ли да различиш нещо? — Погледнах към него и едва не загубих контрол над волана. Камионът се завъртя застрашително към живия плет, овладях го точно навреме.
— Панталоните ти! Сядай обратно долу! Къде ти са панталоните?
Той седна на седалката. Гледката до мен стана значително по-поносима.
— Нали събух моите. И ти ми каза да не обувам новите.
— Не знаех, че си се отървал от другите! Обувай ги.
— Ама стражът ще види…
— Стражът вече е видял, повярвай ми. Просто ги обуй.
Докато развързваше обувките на таблото, аз разтърсих лъскавата си глава.
— Ще трябва просто да се надяваме, че гулите не са много умни що се отнася до етикета в човешкото облекло. Може да си помислят, че е нормално да си сменяш костюма сега. Но пазачите на портата ще са по-схватливи, в това можеш да си сигурен.
Почти бяхме стигнали границата на имота. Гледката през предното стъкло се състоеше само от дървета. Пътят отпред завиваше леко през тях, почти веднага след това се появи и голямата арка. Изградена от масивни блокове жълт пясъчник, тя се издигаше от храстите край пътя, огромна и солидна като стотиците хиляди подобни арки по света115; съмнявах се, че някой знае точно кое нищожно господарче е платило за тази и защо е издигната. Лицата на кариатидите, поддържащи свода, бяха изтрити, както и надписите. Накрая бръшлянът, който се беше захванал за нея, щеше да я унищожи напълно.
Червеният купол се издигаше над и около арката, простираше се към небето и навътре в гората. Имаше пролука само през арката.
Придружаващите ни стражи гледаха напред в очакване.
На няколко метра от арката намалих и спрях, но оставих двигателя включен. Той мъркаше нежно. Седяхме в кабината и чакахме.
113
114
Явно всички се стремят да бъдат нещо по-добро, отколкото са. Дребните духове се стремят да бъдат моулъри, моулърите искат да са фолиоти, фолиотите копнеят да се джинове. Някои джинове желаят да се африти или дори мариди. При всички случаи това е безнадеждно. Невъзможно е да промениш ограниченията на същността си. Но това не спира някои създания да се мотаят насам-натам във вид на нещо по-силно от това, което всъщност представляват. Естествено, когато поначало си прекалено идеален, нямаш желание да променяш нищо.
115
Всичките построени да ознаменуват победата на едно незначително племе над друго. От Рим до Пекин, от Тимбукту до Лондон, при всеки град има струпани триумфални арки, натежали от смърт. Не съм виждал такава, която да ми хареса.