От едната страна на арката се отвори дървена врата и към нас, крачейки се приближи мъж. Момчето до мен леко потрепера. Погледнах го. Беше станал още по-блед, отколкото преди. Очите му бяха колкото чинии.
— Какво? — изсъсках.
— Това е той… този, когото видях в диска, този, който занесе Амулета на Лавлейс.
Нямаше време да отговарям, нито да направя нещо. Пристъпвайки бавно, леко усмихнат, убиецът се приближи до камиона.
36
Значи това беше той — мъжът, който бе откраднал Амулета на Самарканд и изчезнал безследно, мъжът, който бе прерязал гърлото на пазителя му и го бе оставил да лежи в собствената му кръв. Наемника на Лавлейс.
За човек беше доста едър, с една глава по-висок от повечето мъже, както и по-широк в раменете. Носеше дълго закопчано сако от тъмна материя и широки панталони в източен стил, леко натикани във високите му кожени ботуши. Имаше гарвановочерна брада, широк нос и пронизващи сини очи под големите си вежди. За такъв голям човек се движеше доста грациозно с една ръка, поклащаща се леко отстрани, а другата пъхната в колана му.
Наемникът заобиколи предницата, идвайки към прозореца откъм мен, без да отделя очи от нас. С приближаването си той погледна встрани и махна с ръка. Мярнах как ескортът ни от гули изчезна обратно към полята.
Промуших леко глава през прозореца.
— Добро утро — казах весело с, както се надявах, подходящ лондонски акцент. — Ърнест Скуолс и син, с доставка от продукти за резиденцията.
Мъжът спря за момент, мислейки мълчаливо.
— Скуолс и Син… — Говореше бавно и дълбоко, а сините очи сякаш гледаха през мен. Ефектът беше смущаващ, момчето до мен преглътна неволно; надявах се, че няма да се паникьоса. — Скуолс и Син… Да, очакват ви.
— Да, началник.
— Какво карате?
— Продукти, началник.
— По-точно?
— Хм… — Нямах представа. — Всякакви, началник. Искаш ли да погледнеш?
— Един списък ще е достатъчен.
По дяволите.
— Добре, шефе. Хм, имаме кашони, консерви, много консерви, сър — пакети с разни неща, бутилки…
Очите му се свиха.
— Не ми звучиш много конкретно.
До лакътя ми прозвуча висок глас. Натаниел се наведе през мен.
— Той не е правил списъка, сър. Аз го направих. Имаме балтийски черен хайвер, яйца от дъждосвирец116, пресни аспержи, пушен салам, сирийски маслини, стъбла от ванилия от Централна Америка, пресни макарони, желирани езици от чучулига, огромни охлюви, мариновани с черупките, кутии прясно смлян черен пипер и каменна сол, стриди, щраусово месо…
Наемникът вдигна ръка.
— Достатъчно. Сега искам да ги погледна.
— Да, началник. — Навъсено излязох от кабината и тръгнах напред към задната част на камиона, искайки ми се момчето да не беше оставило въображението си да се развихря толкова много. Не исках да си представя какво щеше да се случи, когато се покажеха някакви съвсем различни продукти. Но вече нямах изход. С безмилостно надвисналия от едната ми страна наемник, отключих задната врата и я отворих.
Той огледа вътрешността набързо.
— Много добре. Можете да продължите нагоре към къщата.
Почти невярвайки, погледнах съдържанието на камиона. В ъгъла видях каса с буркани: сирийски маслини. Полускрит зад тях имаше малък кашон с езици от чучулига, опакованите макарони… Затворих вратата и се върнах в кабината.
— Някакви напътствия, шефе?
Мъжът постави ръка на ръба на отворения ми прозорец: горната част на ръката му беше нашарена от тънки бледи белези.
— Следвайте пътя до разклонението, поемете по десния път и ще стигнете до задната част на къщата. Някой ще ви посрещне там. Свършете си работата и се върнете. Преди да тръгнете ще ви предупредя, че навлизате в частната собственост на велик магьосник. Не се отклонявайте и не влизайте на друго място, ако държите на живота си. Наказанията са толкова сурови, че ще ви се смрази кръвта от ужас.
— Добре, началник.
Той кимна, отстъпи назад и ни даде знак да преминем. Форсирах двигателя и бавно минахме под арката. Малко след това пресякохме защитните куполи отдолу; и от двата ми изтръпна същността. После излязохме на чисто и последвахме песъчливия лъкатушещ път между дърветата.
Погледнах момчето. Лицето му беше безизразно, само една капка пот се стичаше по слепоочието му.
— Откъде знаеше всичките неща? — попитах. — Погледна отзад само за няколко секунди.
Той се усмихна леко.
— Обучен съм. Чета бързо и запомням точно. Е, какво ще кажеш за него?
— Убиеца на Лавлейс? Интригуващ. Не е джин и смятам, че не е и магьосник — около него я няма твоята миризма на корупция117. Но знаем, че е успял да отмъкне Амулета, така че трябва да има някаква сила… Освен това излъчва голяма увереност. Забеляза ли как гулите му се подчиниха?
117
Не се държах грубо. Е, добре де,