Помота се из кухнята, като се правеше, че изпразва кошниците и щайгите, чакайки подходящия момент, и ставайки все по-нетърпелив като гледаше как момчето с усилие поставя всеки сандвич със сметана, сирене и скариди върху съда.
Нещо твърдо и тежко го потупа по рамото. Той се обърна.
Пред него стоеше главният готвач с порозовяло лице и кожа, лъщяща от горещината при печенето на шиша. Две блестящи черни очи го гледаха отвисоко. В тлъстата си ръка готвачът държеше сатър за месо; беше потупал Натаниел с тъпата страна на инструмента.
— И какво — попита той с мек глас — правиш в кухнята ми?
Нищо в мъжа, на никое от нивата, до които Натаниел имаше достъп, ни най-малко не предполагаше, че не е човек. Въпреки това, имайки предвид предупреждението на Бартимеус, той не искаше да рискува.
— Просто прибирам няколко от кошниците на баща ми — отвърна той учтиво. — Нямаме достатъчно. Съжалявам, че преча.
Готвачът посочи вратата със сатъра.
— Напусни.
— Да, сър. Тъкмо тръгвах. — Но той отиде само до коридора точно пред вратата, където се облегна на стената и зачака. Всеки път, когато някой излизаше от кухнята, клякаше бързо сякаш си връзваше обувките. Беше изнервящо и се ужасяваше от вида на готвача, но иначе се чувстваше странно ободрен. След уплахата, когато видя наемника при портата, страхът му изчезна и беше заменен от възбуда, която беше изпитвал рядко преди това — възбудата от действието. Каквото и да се случеше, той вече нямаше да стои безпомощно отстрани, докато враговете му действаха безнаказано. Той поемаше контрол над събитията. Той беше ловецът. Той идваше.
Леки и бързи стъпки. Момчето се появи изпод арката като крепеше двойния поднос с препечени сандвичи на главата си. Придържайки го с една ръка, то зави вдясно и се насочи нагоре по коридора. Натаниел тръгна до него.
— Здрасти. — Говореше прекалено дружелюбно и докато го казваше, огледа момчето от горе до долу. Точно същия размер.
Другият не можа да не забележи този интерес.
— Ъъъ, искаш ли нещо?
— Да. Има ли тоалетна наоколо? Пътувах дълго и… нали знаеш как е.
Момчето спря в края на едно широко стълбище. Посочи към един страничен коридор.
— Ей там.
— Може ли да ми покажеш? Страх ме е да не объркам вратата.
— Вече закъснях, приятелче.
— Моля те.
С неохотно пъшкане момчето се обърна и поведе Натаниел по коридора. Вървеше толкова бързо, че съдът на главата му се заклати застрашително. Той спря, намести го и продължи нататък. Натаниел вървеше след него, спирайки само веднъж, за да измъкне от най-горната кошница голямата точилка, която беше откраднал от кухнята. Момчето спря при четвъртата врата.
— Там.
— Сигурен ли си, че е тази? Не искам да налетя на някой.
— Казвам ти, че е тази. Виж. — Момчето я ритна с крак. Вратата се отвори. Натаниел замахна с точилката. Момчето и подносът се стовариха с трясък на пода пред умивалника. Паднаха на плочките със звук подобен на гръм от пушка. Навсякъде се пръснаха препечени сандвичи със сметана, сирене и скариди. Натаниел пристъпи пъргаво след тях, затвори и заключи вратата.
Момчето беше в безсъзнание, така че Натаниел не срещна съпротива, когато му взе дрехите. Много по-трудно му беше да събере сандвичите, които се бяха пръснали и размазали по всеки сантиметър от пода. Сиренето беше меко и в повечето случаи можеше лесно да бъде намазано отново върху хляба, но не всички стриди можеха да се върнат обратно.
След като подреди подноса толкова добре, колкото можеше, той накъса бакалската си риза на ивици и с нея върза и запуши устата на момчето. После го издърпа в една от кабинките, заключи вратата отвътре и се покатери навън като се подпираше на казанчето.
След като беше прикрил уликите, Натаниел пооправи униформата си пред огледалото, подпря подноса на главата си и излезе от тоалетната. Като заключи, че всичко, което си заслужаваше да бъде разкрито, едва ли щеше да е в стаите на прислугата, той се върна обратно и тръгна нагоре по стълбите.
В двете посоки сновяха множество прислужници, натоварени с подноси и каси с бутилки, но никой не се заинтересува от него.
Горе, на края на стълбите, имаше отворена врата към широк коридор, осветен от поредица високи сводести прозорци. Подът беше от полиран мрамор, на места покрит с пъстри тъкани килими от Персия и Изтока. По протежението на варосаните стени в специални ниши стояха алабастрови бюстове, изобразяващи велики водачи от миналото. Дори и на слабата зимна слънчева светлина, цялостният ефект беше на ослепителна белота.
Натаниел мина през коридора с отворени на четири очи.