Выбрать главу

Чу пред себе си високи смеещи се гласове, изричащи поздрави. Сметна, че е най-разумно да ги избегне. През една отворена странична врата забеляза множество книги. Пристъпи в…

… в красива овална библиотека, която се издигаше през двата етажа и свършваше със стъклен купол на покрива. Едно спираловидно стълбище се извиваше нагоре до метална пътека, която обикаляше стената, високо над главата му. От едната страна имаше огромни стъклени врати с прозорци, разкриващи гледка към поляната и отдалечено декоративно езерце. Всеки останал сантиметър от стената беше покрит с книги: големи, скъпи, стари, събирани от градове по целия свят. Сърцето му спря от удивление. Един ден и той щеше да има такава библиотека…

— Какво си мислиш, че правиш? — Един рафт с книги се беше отворил, разкривайки врата точно пред него. В нея стоеше млада, намръщена жена с тъмна коса. По някаква причина тя му напомни за госпожица Лутиен; съобразителността му изневери и той отвори и затвори безцелно уста.

Жената тръгна напред. Носеше елегантна рокля, на нежната й шия проблясваха бижута. Натаниел се съвзе.

— Ъм… искате ли нещичко със скариди?

— Кой си ти? Не съм те виждала преди. — Гласът й бе твърд като камък.

Той насили ума си да заработи.

— Аз съм Джон Скуолс, госпожо. Помогнах на баща си да ви достави малко продукти тази сутрин. Само че момчето, което помага в кухнята се разболя преди малко, госпожо, и ме попитаха дали не мога да им помогна. Не искаха да ви липсва персонал в такъв важен ден. Явно съм завил не където трябва, понеже не съм запознат…

— Достатъчно. — Все още беше настроена враждебно; присвитите й очи огледаха подноса. — Само виж в какво състояние са тези! Как смееш да носиш такива…

— Аманда! — Един млад мъж я беше последвал в библиотеката. — Ето къде си и, слава Богу, храна! Нека опитам! — Той се спусна покрай нея и сграбчи три-четири от най-окаяните сандвичи от сребърния поднос на Натаниел.

— Това направо ми спасява живота! Умрях от глад при пътуването от Лондон. Ммм, на този има скарида. — Той го сдъвка смело. — Интересен вкус. Много свежо. И така, кажи ми, Аманда… вярно ли е за теб и Лавлейс? Всички говорят…

Аманда Каткарт се засмя леко и звънливо, после направи отсечен жест към Натаниел.

— Ти — върви и сервирай на онези в преддверието. И подготви следващите по-добре.

— Да, госпожо. — Натаниел се поклони леко, както беше видял да го правят слугите в Парламента и излезе от библиотеката.

Беше му се разминало на косъм и сърцето му биеше учестено, но умът му бе спокоен. Вината, която го бе обзела след пожара, сега се беше превърнала в студено приемане на положението. Госпожа Ъндъруд умря, защото той открадна Амулета. Тя умря, а Натаниел оцеля. Така да е. Сега той на свой ред щеше да унищожи Лавлейс. Знаеше, че най-вероятно нямаше да преживее деня. Това не го тревожеше. Шансът беше на страната на врага му, но така и трябваше да бъде. Той щеше да успее или щеше да умре, опитвайки се.

Героизмът в този начин на изразяване му допадна. Беше просто и ясно, помагаше му да преодолее бъркотията в съвестта си.

Той последва шума на глъчката до преддверието. Гостите вече пристигаха на тълпи; звукът на бърборенето им отекваше в мраморните колони. През отворените врати бавно влизаха държавни министри, сваляха си ръкавиците и развиваха дългите си шалове, а дъхът им се виждаше в студения въздух на залата. Мъжете носеха вечерни сака, а жените — елегантни рокли. В края стояха прислужници, които вземаха палтата и предлагаха шампанско. Натаниел се поколеба за момент, после, с високо вдигнат поднос, навлезе в тълпата.

— Сър, мадам, желаете ли…?

— Със сирене и скариди, мадам…

— Ще се заинтересувате ли от…?

Въртеше се наоколо, с мъка си пробиваше път насам-натам през купища протегнати ръце, които плячкосваха подноса му, като връхлитащи чайки. Никой не му проговори и дори сякаш не го забелязваха: на няколко пъти главата му беше ударена от ръце и лакти, безогледно протягащи се към подноса или поднасящи сандвич към нечия отворена уста. Почти целият поднос се опразни за секунди, останаха само трохи и няколко захвърлени хапки. Натаниел се озова, изхвърлен от групата, останал без дъх и с изкривена яка.

До него стоеше висок, мрачен на вид прислужник и пълнеше чашите с една бутилка.

— Като животни са, нали? — измънка той тихичко. — Проклети магьосници.

— Да. — Натаниел едва го слушаше. Той гледаше тълпата министри, а лещите му позволяваха да вижда цялостно оживлението в залата. Почти зад всички присъстващи мъже и жени висяха дяволчета и, докато техните господари бяха заети да се усмихват и да си приказват дружелюбно, говорейки един през друг и показвайки бижутата си, слугите беседваха по свой начин. Всяко дяволче позираше, перчеше се и се надуваше до абсурдни размери, често опитвайки се да спука съперниците си, като крадешком ги бодваше на някое нежно място с острата си опашка. Едни си меняха цвета, преминавайки през цялата гама на дъгата и накрая оставаха в предупредително алено или ярко жълто. Други се задоволяваха да си изтеглят лицата, имитирайки физиономиите или жестовете на господарите на съперниците си. Ако магьосниците забелязваха това, те успяваха доста добре да се правят, че не му обръщат внимание, но от комбинацията от фалшивите усмивки и маймунджилъците на дяволчетата на Натаниел му се зави свят.