Той махна с ръка. Гостите се раздвижиха.
Лавлейс се наведе и заговори на Девъро. Иззад колоната Натаниел дочу думите:
— Трябва само да взема малко реквизит за речта по откриването, сър. Ще ме извините ли? Ще се присъединя към вас след няколко минути.
— Ама естествено, разбира се, Лавлейс. Не бързайте.
Антуражът на Девъро, с кръвнишки гледащия африт отзад, напусна залата. Лавлейс ги гледа известно време, после тръгна в противоположна посока. Натаниел остана където си беше, правейки се, че събира празните чаши, които бяха оставени безредно по старинните мебели и мраморните цокли по стените на залата. После, когато и последният прислужник се махна, той остави тихо подноса си на една маса и, като призрак в нощта, тръгна по следите на Лавлейс.
38
Саймън Лавлейс крачеше сам през коридорите и галериите на голямата къща. Докато вървеше, главата му бе наведена, а ръцете — хванати леко зад гърба. Не обръщаше внимание на редовете картини, скулптури, гоблени и другите артефакти, покрай които минаваше; нито веднъж не погледна след себе си.
Натаниел се промъкваше от колона до пиедестал, от лавици с книги до бюра, криейки се зад всеки предмет, докато не се увереше, че магьосникът е достатъчно напред и може да продължи. Сърцето му биеше лудо; ушите му шумяха — напомняше му за времето, когато лежеше в леглото си, болен от треска. Сега не се чувстваше болен, а изключително жив.
Моментът, когато Лавлейс щеше да нанесе своя удар, наближаваше бързо. Знаеше го, сякаш сам беше планирал всичко. Все още нямаше представа от какъв точно тип щеше да е атаката, но виждаше угрозата в напрегнатите рамене на магьосника, в скованата му, нервна походка.
Искаше му се Бартимеус да ги намери. Джинът беше единственото му оръжие.
Лавлейс се изкачи по тясно стълбище и изчезна в една отворена сводеста врата. Натаниел се изкачи след него, стъпвайки безшумно по хлъзгавите мраморни стъпала.
На вратата надникна иззад ъгъла. Видя малка библиотека или някаква галерия, неясно осветена от прозорци на покрива. Лавлейс вървеше по централната пътека между няколко реда високи лавици с книги. Тук-там имаше ниски маси за експонати, върху които стояха най-различни предмети със странни форми. Натаниел надзърна още веднъж, реши, че обектът му е стигнал почти до отсрещната врата и влезе на пръсти в стаята.
Изведнъж Лавлейс проговори.
— Морис!
Натаниел се шмугна зад най-близката лавица. Притисна се до нея, насилвайки се да диша тихо. Чу как далечната врата се отвори. Скришом, внимателен да не вдигне и най-лекия шум, започна да обръща глава сантиметър по сантиметър, докато можеше да погледне над най-близките книги. Други лавици го деляха от отсрещната страна на галерията, но в един прозорец между два рафта успя да види червеното сбръчкано лице на Скайлър, стария магьосник. Самият Лавлейс не се виждаше.
— Саймън, какво не е наред? Защо си дошъл?
— Донесъл съм ти подарък. — Гласът на Лавлейс беше небрежен и развеселен. — Момчето.
Натаниел без малко да припадне от шока. Мускулите му се напрегнаха, готов да побегне…
Лавлейс пристъпи иззад края на лавицата.
— Не си прави труда. Ще си мъртъв преди да излезеш от стаята.
Натаниел замръзна. Клатушкайки се на ръба на паниката, остана напълно неподвижен.
— Ела тук при Морис. — Лавлейс направи привидно любезен жест. Натаниел се затътри напред. — Така, добро момче. И стига си треперил като болен. Ето ти още един урок: магьосникът никога не показва страха си.
Натаниел стъпи на главната пътека и спря с лице към стария магьосник. Тялото му се тресеше от ярост, а не от страх. Той хвърли поглед наляво и надясно, търсейки пътища за бягство, но не откри такива. Ръката на Лавлейс го потупа по гърба и той се отдръпна при допира.
— Страхувам се, че нямам време да говоря — каза Лавлейс. — Ще те оставя в нежните ръце на Морис. Той има предложение за теб. Моля, това мънкане ли беше?
— Как разбра, че съм тук?
— Руфъс Лайм те разпозна. Съмнявах се, че щеше да опиташ нещо прибързано долу, при условие че полицията те издирва във връзка с онзи… злощастен пожар. Затова реших, че е най-добре просто да те заведа надалеч от тълпата преди да създадеш някакви неприятности. А сега ме извини, но имам неотложен ангажимент. Морис, време е.