Лицето на Скайлър се набръчка от задоволство.
— Рупърт е пристигнал, така ли?
— Пристигна и неговите хора са призовали забележителен африт. Мислиш ли, че подозира?
— Ха! Не. Това е нормалната параноя, подсилена от онова проклето нападение на Парламента. Съпротивата ще трябва да отговаря за това — не улесниха днешната задача. След като завземем властта, Саймън, трябва да изкореним тези тъпи деца и да ги обесим на веригите на Тауър.
Лавлейс изсумтя.
— Онзи африт ще присъства по време на речта. Хората на Рупърт ще настояват.
— Да. Надявам се, че Амулета…
— Ха! Стига си губил време! Вече сме говорили за това. Знаеш, че ще удържи. — Нещо в гласа на стария мъж напомни на Натаниел за студеното нетърпение на собствения му господар. Набръчканото лице се изкриви неприятно. — Не се терзаеш заради жената, нали?
— Аманда ли? Разбира се, че не! Тя не означава нищо за мен. И така… — Лавлейс пое дълбоко дъх. — Всичко готово ли е?
— Пентаграмът е готов. Имам добра видимост към стаята. Руфъс току-що сложи рога на мястото му, така че с това няма проблем. Ще следя зорко. Ако някой от тях се съпротивлява, докато се случва, ще направим каквото можем. Но се съмнявам, че ще има нужда от нас. — Старецът се изкикоти. — С такова нетърпение го очаквам.
— Ще се видим след малко. — Лавлейс се обърна и тръгна към вратата. Сякаш беше забравил за съществуването на Натаниел.
Изведнъж старецът се обади отново:
— Амулета на Самарканд. Носиш ли го вече?
Лавлейс не погледна назад.
— Не. Руфъс го носи. Онзи африт ще го надуши от миля. Ще си го сложа като вляза.
— Добре тогава — успех, момчето ми.
Отговор не последва. Сега Натаниел чу как стъпките му отекнаха надолу по стълбите.
После Скайлър се усмихна. Сякаш всички бръчки и гънки на лицето му започваха от ъглите на очите му, но самите очи бяха празни процепи. Тялото му беше толкова прегърбено от възрастта, че беше съвсем малко по-висок от Натаниел; кожата на ръцете му изглеждаше восъчна, осеяна с червеникавокафяви петна. И все пак Натаниел усещаше силата в него.
— Джон — каза Скайлър. — Това е името ти, нали? Джон Мандрейк. Много се изненадахме да те намерим в къщата. Къде е твоят демон? Изгуби ли го? Това е доста небрежно.
Натаниел стисна устни. Той погледна встрани към най-близката масичка. На нея имаше няколко странни предмета: каменни купи, лули от кости и голяма, проядена от молците шапка, вероятно носена от някой северноамерикански шаман. Всичките бяха безполезни.
— Аз исках да те убием веднага — рече Скайлър, — но Саймън е по-прозорлив от мен. Той реши да ти направим предложение.
— Което е? — Натаниел оглеждаше следващата масичка, на която имаше няколко малки, матови, метални кубчета, обвити в избелели хартиени ленти.
Магьосникът проследи погледа му.
— А, възхищаваш се на колекцията на госпожица Каткарт? Няма да намериш нищо полезно там. За богатите и глупави обикновени е модерно да имат магически предмети в къщите си, а е доста не-модерно да знаят каквото и да било за тях. Ха! Невежеството е блаженство. Глупаците постоянно тормозят Шолто Пин за такива дрънкулки.
Натаниел сви рамене.
— Спомена за някакво предложение.
— Да. След няколко минути стоте най-силни и видни министри на правителството ще бъдат мъртви заедно с нашия почитан министър-председател. Когато новата администрация на Саймън поеме контрола, по-низшите магически групировки ще ни следват безпрекословно, понеже ще сме по-силни от тях. Но ние не сме многобройни и скоро ще има места, свободни места за попълване във висшите ешелони на властта. Ще търсим талантливи нови магьосници да ни помагат да управляваме. Голямо богатство и облекченията на властта очакват нашите съюзници. И така, Мандрейк, ти си млад, но ние виждаме твоите способности. Имаш заложби на велик магьосник. Присъедини се към нас и ние ще ти осигурим чирачеството, за което винаги си копнял. Само помисли — край на самотните експерименти, край на кланянето и раболепниченето пред глупаци, които не са достойни дори да ти лижат краката! Ние ще те проверим и насърчим, ние ще развием таланта ти и ще го оставим да диша. И вероятно един ден, когато мен и Саймън няма да ни има, ти ще си на върха…
Гласът заглъхна, оставяйки само видението. Натаниел мълчеше. В ума му бяха вкоренени шестте години неудовлетворена амбиция. Шест години потиснато желание — да бъде оценен заради това, което е, да упражнява силата си открито, да отиде в Парламента като държавен министър. А сега враговете му предлагаха всичко това. Той въздъхна дълбоко.