Стъпвах тежко по тъмната, студена улица, гледайки как отражението ми преминава по празните, квадратни витрини по нея. Момчето вървеше с прегърбени рамене заради вятъра и с ръце, мушнати в джобовете на якето. Краката му се тътреха по бетона. Позата идеално изразяваше раздразнението, което чувствах. Амулетът се удряше в гърдите ми при всяка стъпка. Ако беше в моя власт, щях да го откъсна и да го метна в най-близкия кош преди да се дематериализирам разярено. Но бях задължен от заповедите, дадени ми от момчето26. Трябваше да го държа в мен.
Хванах един страничен път далеч от движението. Плътната тъмнина от високите сгради се събираше от двете страни и ме потискаше. Градовете ми развалят настроението, почти както когато съм под земята. Лондон е особено неприветлив — студен, сив, изпълнен с миризми и дъжд. Кара ме да копнея за юга, за пустините и просторното синьо небе.
Друга уличка, задръстена от мокри кашони и вестници, водеше наляво. Автоматично прегледах нивата — не видях нищо. Тази щеше да ми свърши работа. Отхвърлих наум първите два входа по хигиенни причини. Третият беше сух. Седнах там.
Крайно време беше да обмисля събитията от нощта дотук. Досега бях доста натоварен. Налице имахме бледото момче, Саймън Лавлейс, Амулета, Джабор, Факарл… Като цяло една наистина пъклена смесица. И все пак, какво значение имаше? Призори щях да предам Амулета и да се махна от тази противна каша завинаги.
Но да не пропускаме работата ми с момчето. То щеше да си плати за това с лихвите. Нямаше как да унижиш Бартимеус от Урук като го накараш да нощува в някаква си задна уличка на Уест Енд и да очакваш да се измъкнеш безнаказано. Първо щях да открия името му, а после…
Чакай…
Стъпки в уличката… Приближаваха няколко чифта ботуши.
Може би беше просто съвпадение. Лондон е голям град. Хората го използват. Хората използват уличките. Който и да идваше, вероятно просто беше хванал по-пряк път към къщи.
Нагоре, точно пък в уличката, в която се криех аз.
Не вярвам в съвпадения.
Свих се назад в тъмнината на малкия вход и сътворих Прикритие върху себе си. Седейки в сянката, се покрих с един слой плътно преплетени черни нишки и се слях с мрака. Зачаках.
Ботушите се приближиха. Кой ли можеше да бъде? Дали беше патрул на Нощната полиция? Или пък отряд магьосници, изпратени от Саймън Лавлейс? Може би сферите все пак ме бяха забелязали.
Но не бяха нито полицаи, нито магьосници. Бяха децата от площад Трафалгар.
Пет момчета начело с момичето. Влачеха се по уличката, оглеждайки небрежно двете страни. Поотпуснах се. Бях добре скрит, а дори и да не бях, нямаше защо да се страхувам от тях след като вече бяхме далеч от погледа на обществото. Естествено, момчетата бяха едри и изглеждаха като гамени, но все още си бяха само момчета, облечени в дънки и кожени якета. Момичето носеше черно кожено яке и панталони, които се разширяваха неудържимо от коленете надолу. Там имаше достатъчно излишен плат да се направи втори чифт за някой дребосък. Идваха надолу по алеята, проправяйки си път през боклука. Чак сега осъзнах колко неестествено мълчаливи бяха.
Чудейки се, проверих другите нива отново. На всяко едно всичко си беше както трябва. Шест деца.
Скрит зад бариерата, изчаках да отминат.
Момичето ги водеше. Тя се изравни с мен.
Чувствайки се в безопасност, аз се прозинах.
Едно от момчетата я потупа по рамото.
— То е там — каза той, сочейки.
— Дръжте го — рече момичето.
Преди да успея да се окопитя от изненадата си, три от по-едрите момчета скочиха във входа и се стовариха върху мен. На момента, в който докоснаха нишките на Прикритието, те се разкъсаха и разтвориха в нищото. За момент бях залят от приливна вълна от бъркотия от кожа, евтин афтършейв и потни тела. Седяха върху мен, и ме биеха с юмруци и шамари по главата. Най-безцеремонно и грубо ме изправиха на крака.
После се съвзех. Все пак съм Бартимеус.
Уличката се освети от мигновено отделяне на светлина и топлина. Тухлите във входа изглеждаха така, сякаш са били опечени на тиган.
За моя изненада момчетата все още се държаха. Две от тях ме бяха сграбчили за китките като чифт окови, докато третото ме беше хванало с ръце през кръста.
Повторих ефекта с още по-голяма сила. В съседната улица започнаха да вият аларми на коли. Този път, признавам си, очаквах да се намеря сграбчен от три овъглени трупа27.
Но момчетата все още бяха там. Дишаха тежко и стискаха здраво.
Тук нещо не беше съвсем наред.
— Дръжте го неподвижно — каза момичето.
Погледнах я, а тя погледна мен. Беше малко по-висока от настоящото ми превъплъщение, с тъмни очи и дълга черна коса. Другите две момчета стояха от двете й страни като някакви пъпчиви почетни стражи. Започнах да губя търпение.
26
Имало е случаи, в които дух се е опитвал да откаже заповед. В един прочут случай Азморал Непоколебимия е бил инструктиран от господаря си да унищожи джин Йанна. Но Йанна отдавна била най-близкият съюзник на Азморал и между тях имало силна любов. Въпреки все по-строгите заповеди на господаря му, Азморал отказал да го направи. Тъжно е, но силата на волята му била равна на предизвикателството, а неговата същност била свързана с неудържимото притегляне на заповедите на магьосника. Съвсем скоро, тъй като не се предал, той бил буквално разкъсан на две. Предизвиканата от това експлозия унищожила магьосника, палата му и едно затънтено предградие на Багдад. След това трагично събитие магьосниците се научили да внимават, когато заповядват директни атаки срещу противникови духове (противниковите магьосници са нещо различно). Ние пък се научихме да избягваме принципните конфликти. Вследствие на това лоялността сред нас е временна и подлежи на промяна. Приятелството е изключително въпрос на стратегия.
27
Независимо какво ще кажат някои по въпроса, ние нямаме особен интерес да нараняваме хора. Разбира се, и сред нас има изключения и Джабор е едно от тях. Обаче дори и за такъв добричък джин като мен, съществува понятието „да отидеш твърде далеч“.